Представена публикация

СИНГАПУР - едната половина никога не се вижда!

Скъпи приятели, мина доста време от както съм в Сингапур. . . И аз като съветският журналисти и писател Владимир Цветов, който написа ...

сряда, 21 юни 2017 г.

Ти не си ми баща!



Ти не си ми баща!

( Сълза, която ме изгаря. . . )


Тя показа своето  чувство за хумор  още в първият миг, когато я видях! Малко, сбръчкано, ревливо, опулено. . . Но ни разиграваше и се смееше на успехите си. Когато искаше нещо винаги намираше начин да си го достави и да добави, така наречената, принадена стойност - забавление! Да де, но за себе си. Смееше ни се на неумението да я разбираме, да я контролираме. Всъщност тя ни контролираше. Но това е ясно за всеки, който е родител. Детето се появява и животът ти изведнъж става друг. Подчинен си на сили и желания, които само преди месец са ти се стрували странни, невъзможни и глупави. Не е ли така?
Случи се така, че Зорница, дъщеря ни, тръгна малко по-късно на детска ясла. Мама ходеше на работа ОТ - ДО. А тати беше у дома. Не, че не работеше, но за писател на детски приказки може ли да се нарече работа да стоиш по цял ден на компютъра и да пишеш нещо? Но когата бях свободен от приказки и стихотворения за деца ходех със Зорница по детските площадки в махалата. Всичките майки ме знаеха и дори понякога ми се усмихваха някак си така, както аз бих искал да си мисля, че е ПО-ТАКА! Но не това е важното. Зорница тръгна на градина. Само след седмица ни повикаха директорката и социалната работничка на разговор. Видимо притеснени и някакси като в небрано лозе, от хъката-мъката, та стигнахме до същината на въпроса, който ги притеснява. Можете ли да си представите, че жени с по двадесет и повече години стаж като педагози в детски ясли и градини за първи път срещаха такова "чудо"? С плах гласец и сведен поглед директорката ни попита:"Защо вашата дъщеря, когато плаче не вика МАМО, а вика ТАТИ?". Не  се бяхме замисляли, че начина ни на  живот може да се отрази така на Зорница. Усмихнахме се и без да сме се наговаряли кога в един глас, кога един през друг им обяснихме, че всъщност у дома е по-често тати. За нас бе нормално и като че ли естествено, но за тези жени това бе първият подобен случай. Като чели в нашето семейство все нещо трябва да ни е различно. . .
В четвърти клас също ни викнаха при директора. Новото бе, че имаше не само социален работник на срещата. Имаше  родители на пострадало момче. Имаше и разплакана учителка. Имаше и много уплах в очите на дъщеря ни. В тези години любовта се изразява с физическа показност - скубене, дърпане, щипане. . . Е, ако са ти обяснили у дома, че можеш и да погалиш вероятно ще знаеш, че любовта, без оглед на възрастта, винаги се изразява с жестове на нежност и загриженост. Но нейсе! Младежът от любов явно бе забравил, че не трябва да е груб със Зорница. Щипал, скубал, дърпал, ръчкал с молив и тя като се обърнала и като му зашила един през лицето. А после още един. И после трети. . . но този път уцелила носа. Той пък Мони, така се казваше кандидат зетя, да се окаже със слаби капиляри и като рукнала една кръв. . . И ето ни дружно всички при директора. Добрата новина е, че дъщеря ни "не си трае", когато се чувства онеправдана. Това го дължи вероятно повече на майка си. Аз съм склонен да направя компромис. Още по-добрата новина е, че като влязохме при директора бащата на Мони изпусна медицинското, което бе извадил на сина си. Изпусна го буквално, падна на земята, а той остана с отворена уста. Оказа се, че ние играем заедно боулинг от години. Състезания в София, в провинцията. . . Винаги в една компания сме били. Но кой да знае, че Мони след като са го преместили в новото училище се оказва съученик на Зорница и дори се е влюбил в нея. . . Така де, изслушахме директорката и социалната  и, както се казва, дружно обещахме да не правим повече така. . .
Животът си вървеше тихо и мирно, но. . . Един ден той дойде у нас с цветя. Странно му седяха дрехите. Това помня. Името? Борис. Някак странно се чувствах аз самият и все се питах - това ли е чувството, което родителите на жена ми са изпитвали, когато аз дойдох с цветя, вино, пръстен и така нататък. . . Но той беше в девети клас. Зорница също. Майка му и баща му се оказаха хора с много дълга семейна история свързана пряко с последната нова и най-нова история на България. С една дума аристократи преди и след 9-ти септември. Както искате така може да го разбирате. Но бяха аристократи и след 10-ти ноември! Или както се казва - където е текло пак ще тече. Наистина. Дойде и поднесе цветя на жена ми. Мен ме погледна в очите мъжки и така ми стисна ръката, че аз онемях. Все едно, че държавен глава с дългогодишен управленчески стаж ми стисна ръката. Борис дойде да ми каже, че обича Зорница и е нейни приятел. Леко ми прилоша. Толкова беше сериозен, че си помислих, че е време да изровя пушката за зетьове и да го подгоня. Но когато пред теб стои човек научен да изисква уважение с простички жестове и поведение нямаш сили да се противопоставиш. Добре, че Зорница тогава беше на плуване. Явно, че Борис и това беше предвидил. Не си спомням точно какво му казах, нито какво ми е говорил той, но разбрах едно - малкото момиченце вече бе жена!
Точно кога се бе превърнала в истинска жена не знам, но знам че нещо се промени в отношенията ни. Аз я гледах ревниво по бащински, тя свенливо по щеркински и избягваше погледа ми. . . И така известно време. Може би два, а може би три месеца. . . Не знам. Беше ми черно пред очите. Знаех, че този момент ще настъпи, но в учебниците на нито един  университет в света не подготвят бащите за този момент. Майка и! Тя направи така, че да се сближим още повече с прекрасната ни дъщеря. Както винаги тя взе в свои ръце решението на въпроса. Тя беше нашият командир от край време. Аз бях като президента ни - можех да налагам вето, но до като парламента, разбирай мама, не го гласува втори път по същия начин. Тоест, аз нали си казах, че съм против и не съм мълчал!? Е, това е! Парламента го прие отново. НЕ! Всъщност нашата майка бе човека, който умееше да ни сдобрява във  всякакви ситуации. Нито аз съм лесен характер, нито Зорница е пропуснала да се метне на мен. Два остри камъка, които един без друг не могат. А за това колко Зорница обожава майка си мога да напиша три пъти по-дебела книга от "Война и мир". И пет пъти по-дебела за това колко нашата прекрасна мама обича Зорница. Тя просто дойде при мен и ми припомни по своя си начин, че и ние някога сме били млади, че и на нас ни се е случило да правим секс за първи път. Остана загадка до ден днешен беше ли правила Зорница секс с Борис или не. Беше ли правила секс изобщо до момента или не - не разбрах. Но спрях да я гледам "лошо". Дали мама беше провела същия разговор или изобщо някакъв разговор със Зорница - не знам. Но както казах - спрях да гледам лошо. И тя мен също. После спрях и да мисля за това. Напротив! Започнахме да се "заглеждаме по чуждо" и да го обсъждаме. И двамата добре знаем, че мама не е много по шегите на неин гръб, но не спряхме. Не че сме визирали нея, но как ли се е чувствала, горката, когато мъж и дъщеря обсъждат мъже и жени и то на сто процента в сексуален план!?  Тя ни спря. Един ден нашата майка просто излезе и не се върна вечерта. Не ни беше и предупредила! Телефона и бе изключен. Много се притеснихме. На следващия ден като се прибра нищо не ни каза. Единственото обяснение беше - бях по чуждо!
След някой време наистина се появи  и човека с букета. Но ние вече си го знаехме и въпроса не беше дали, а КОГА? Защото Зорница и Джани вече отдавна живееха заедно. Колеги във фирмата, приятели в живота, влюбени в сърцата си. . . Аз бях щастлив! Знам, че Зорница го беше накарала. Той трябваше да дойде и символично да поиска ръката и. Знаеше, че държа на това. Добре знаеше, че аз искам най-доброто за нея и не бих застанал на пътя на щастието и. Но също така знаеше, че един такъв акт на мъжественост щеше да направи мен спокоен за нея, че има истински мъж до себе си. Е, плакахме заедно след десет години, когато Джани просто си отиде. . . А мама пак ни успокояваше. . . Мама! Мама се погрижи и за Франко. Внукът ни. Дори не знаеше кои и къде са баба му и дядо му в Италия, но Зорница възпитана да уважава мнението на мъжа в семейството и да защитава своето не успя да убеди Джани, че Франко трябва да носи моето име. Всъщност и сега не знам дали трябваше така да се случи, но не  крия, че щях да съм най-щастливият дядо на света.
Зорница е мъжко момиче! На майка си се е метнала. Когато "на стари години" се разведохме с жена ми тя първо не взе страна и ни каза, че сме пълни глупаци! После много ни се обиди. После плака дълго и самотно и само Франко, който явно е взел на баба си умението да успокоява и да намира решения в тежки житейски ситуации, успя да я успокои. Как? Хм. Простичко!
Беше минало почти година от развода. Аз живеех на вилата. Там продължавах с моите писания за това как се живее щастливо. А баба му живееше в апартамента ни в центъра. Ние просто се разведохме без да делим особено нещата, които събрахме през  живота си. Едно дете имахме, а се развеждахме поради. . .Чакай малко! И сега не мога да се сетя защо и тогава май не знаех. Но Франко, ах този български италианец или италиански българин. . . Не знам. Но Франко ми се обади един ден. Беше вече на почти двадесет години. Каза ми - Падре - така ме наричаше от малък - каня те на сватба. Ще дойде кола да те вземе в единадесет. Искам те с най-хубавият ти костюм! После просто затвори. Франко беше пораснал. Да-а-а. . .
Аз се облякох. Само цвете не сложих зад ухото дето се  казва. Лъснах обувките до блясък, както правеше жена ми. После взех по-новите  очила и в единадесет една голяма кола дойде да ме вземе. Франко беше вътре. Питам го - ти нямаш ли друга работа по време на сватбата. А той се усмихва и ми вика - Не, падре!
Изтръпнах когато стигнахме. Може и да сме говорили с Франко къде и как сме се женили с баба му, но аз поне не си спомням. Беше избрал същата малка църква в Бояна. Очаквах да видя много хора, но той ми каза, че искал да е скромно. Помоли ме да го придружа до олтара. Там беше отчето и чакаше смирено. После всичко стана много бързо. Зорница влезе и водеше майка си. Когато стигнаха до нас те с Франко просто ни оставиха пред отчето - млад човек, който може и да нямаше тридесет години. И той ни венча за втори път. Това беше нашата Зорница! Възпитала млад и отговорен към семейството си човек. Готов да поеме кормилото на рода, а не както аз го бях оставил просто така. Старчески глупости или нещо друго. . .не знам. Знам, че имам една жена и тя ме е дарила с най-прекрасната дъщеря на света.
Минаха доста години от тогава. Времето неумолимо си взима своето. Ето ме тук. Лежа и нямам сили да вдигна ръка. Нямам сили да заплача. Пазя силите си за усмихване. Франко се ожени. Някъде по света далеч от тук живее и вероятно все така мъдро върви през живота. Понякога ми звъни и това "Падре!" ме прави много щастлив.
Жена ми. . . скоро ще съм при нея. Тя тръгна само преди няколко месеца. Зорница!? Зорница намери сили и ме направи най-щастливият човек на света! Преди два дни дойде както всеки ден  и ми каза:"Ти не си ми баща! - и млъкна за една много дълга секунда -  Ти си единственият ми и най-добър приятел! Благодаря ти за всичко, което стори за мен!". Тогава една сълза тръгна от очите ми и се стопи при сърцето ми. Почувствах се благословен  и завършил делото си на човек и баща.
Докторе, това  са малкото неща, които имам. Снимката на семейство ни, три писма от жена ми до мен и тези къдрици, които запазих при първата подстрижка на Зорница. Моля Ви, тя ще дойде и днес, но аз няма да я дочакам и за това Ви моля да и ги предадете. Жена ми ме чака, докторе. Тръгвам.