Представена публикация

СИНГАПУР - едната половина никога не се вижда!

Скъпи приятели, мина доста време от както съм в Сингапур. . . И аз като съветският журналисти и писател Владимир Цветов, който написа ...

четвъртък, 18 май 2017 г.

Обич



Обич

На мама



Вятърът съскаше хладно. Носеше мирис на зима и мрак. Рано дойде студа тази година. А още е есен. . .
Двамата вървяха мълчаливо. Единият стиснал спортен сак с малко лични вещи а другият просто мълчеше. Мълчеше и гледаше в земята. И този вятър. . .
Стигнаха. Малка гара. По-точно спирка. Спирка с един кантонер или както там се казва. Но не и началник гара! Гара няма. Както няма и каса за билети. Нито пък перони и чакалня. Стара едностайна постройка. Между два хълма и до три тополи. Стърчащи голи ръце, грапави, сиво-черни, протегнат вик към небесата.
Преди да влязат вътре пресякоха железопътната линия. После бариерата се спусна. Двамата влязоха в стаята-гара и поздравиха всеки по своему. После зачакаха мълчаливо. Едноокият звяр с тракане и съскане се появи в далечината. Влачеше в светещия си търбух десетки съдби в незнайни посоки. . . Започна да забавя скорост, но така и не спря да гледа зловещо с едното си око – напред към тъмното нищо. Накрая съвсем спря.
Униформен служител се появи на една от вратите на втория вагон. Странно, на около петдесет метра от стаята-гара. Кантонера, или какъвто беше, отбеляза на ум, че и този път спряхя така, че вратата, която отварят се пада далеч от гарата-стая.
Двамата излязоха. Този със спортния сак тръгна към вагона. Качи се и се обърна към приятеля си:
- Хайде, късно е. Прибирай се. Аз ще се върна. Обещавам ти! Хайде. Студено е. А и майка ще те чака. Не я карай да се тревожи! И. . . помни, скоро ще се върна. Чао!
Сякаш влака това и чакаше. Леко се напрегна. Изпуфтя с лека досада. Като чели се замисли и после бавно потегли. Кога униформения беше светнал с малкото си фенерче не стана ясно. Нито пък как машиниста разбра, че трябва да тръгне. . . Но двамата приятели дори и не мислеха за това. Единия, този със спортния сак, седна мълчаливо в купе с непознати и се замисли. Мислеше за града, за новите познанства. Мислеше със страх за непознатото. Мислеше за това, което оставяше у дома. И за приятеля си мислеше. Май друг такъв не е имал и няма да намери. Нахлуваха спомени. . .
След като влака замина, кантонера бавно вдигна бариерата. Не че имаше някой, който иска да пресече железопътната линия. . .
. . .Приятелят, този, който остана, не спря да идва на гарата-стая. Служителят там, кантонер или нещо подобно, се смени. Смениха се сезони. Понякога приятелят чакайки, виждаше едноокия звяр, огромен и зъл да връхлита върху малката гаричка с оглушителни крясъци. Друг път си тръгваше преди да го дочака. Замислен за свои си работи. Леко приведен и все по самотен.
Често пъти, предимно лятно време, един овчар водеше стадото си не далеч от гарата-стая. Случваше се да седи достолепно подпрян на старата гега. Загледан в другият. Този, който остана да чака. Гледаше и си мислеше с тъга за надеждата, обичта, приятелството и други неща. Мислеше си за тях както той ги разбираше. . .
Един ден едноокият звяр дойде с малко по-странен шум. Дойде с шума на надеждата. Дойде от другата посока. Много пъти го беше правил, но този път започна да свири пронизително още от далече. Самотният постоянен посрещач надигна леко глава и се загледа. После сърцето му заби силно и като чели искаше да изкочи. Беше късна пролет или ранно лято. Слънце и птички бяха свидетели на тази случка. Кой знае как и защо, но и овчаря беше там със стадото си. Все така подпрян на старата гега. Влака приближаваше. Намаляваше скорост. От отворения прозорец на локомотива, машиниста махна с ръка за поздрав на кантонера. На края спря. Пак не уцелиха с отворената врата гарата-стая, но този път нямаше значение. Единственият посрещач вече знаеше – приятелят му е вътре и сега ще се появи. Може би на първата, а може би на втората врата. Не! На третата. . . Вече тичаше и не знаеше на къде да гледа. На къде да тръгне. Към коя врата да се насочи. Искаше да е там, когато вратата се отвори и приятелят му се покаже. Да го погледне и да започне да забравя петгодишното отсъствие още тук. Още сега, на гарата-стая. Една врата, доста по-назад, почти на края на влака, се отвори. Появи се униформен служител. Махна и той за поздрав на човека от гарата-стая. Той също му отнърна с усмивка и помаха.
После всичко бе като на сън. На вратата застана другия, липсващия приятел. Този, който се качи в търбуха на едноокия звяр и запълни едно малко местенце със своята пътуваща на някъде съдба още преди много време. Усмихна се. Нямаше го спортния сак или по-точно, бе заменен с друг - по-голям и като чели по-модерен. За миг спря. Огледа се и видя приятеля си. Остарял от чакане. Посивял от надежда. Но тук. Скочи от най-горното стъпало направо на земята. Хвърли сака и се затича да прегърне единственият си приятел. Този, който нито за миг не се съмняваше, че ще се върне и го чакаще всеки ден.
Срещата, която и двамата чакаха пет години. Май и на двамата сърцата нямаше да издържат. Тогава се обади човекът от гарата-стая:
- Иване, ти ли си това? Ей, не мога да те позная! Порастнал си. Възмажал си. Брей, значи стана инженер, както искаше! Евала бе! Ама да ти кажа твоето куче голям инат излезе! Само като беше болна майка ти и кога ваш`те ходеха на горните ниви, тогава не е идвало. И така пет години. Понякога и заедно се хранехме тук. Давах му по нещо от мене си. Ама сега, га че ли ше кротне. Нали влака те докара. . .
А Иван си помисли: “ А знаеш ли, още колко влакове има, чичо? Ами самолети. . .” А на глас каза:
- Благодаря ти, чичо, че си хвърлял по едно око на приятеля ми. Хайде, че бързаме да видим на`ште. До скоро!

Овчаря все така подпрян на гегата седеше не далеч и гледаше мълчаливата за него сцена. Вече беше сигурен, че това е Иван. Сина на Веска и Стоян Манолови. Дето отиде да се учи в града за нещо. Позна го по приятеля му. По онази радост, която той излъчваше, когато видя как Иван се появява на вратата на вагона. После леко подсвирна на кучетата си и подкара стадото към следващото пасбище. Само от време на време хвърляше по един поглед към пътя за село. Бариерата отново беше вдигната. Даваше път. По него Иван и приятелят му вървяха щастливи към себе си. Двамата отдавна бяха пресекли железопътната линия. Онази, която толкова време ги разделяше. . .