Представена публикация

СИНГАПУР - едната половина никога не се вижда!

Скъпи приятели, мина доста време от както съм в Сингапур. . . И аз като съветският журналисти и писател Владимир Цветов, който написа ...

вторник, 24 септември 2013 г.

Уморени. . .



Уморени. . .

Бе тъмно. Почти като в мислите на самотен човек. Толкова тъмно, че си спомних за детските страхове. Тишината в мазето, плашеща със спокойното си безразличие към всичко наоколо. Бързо преминаващите автомобили, за които хората бяха просто досадни препятствия възпиращи лудешкия им бяг към неизвестното. Страха на детето оставено само, защото възрастните имат работа, която не е за деца. . . В тази тъмнина само уличните лампи призрачно осветяваха храсти и дървета, самотно чакащи край главната улица. Тишината бе другар на Тъмнината в тази нощ. Тишина която може да смрази сърцето. А бе август и бе горещо. От някъде долетя бавен и уморен копитен ритъм. Тъгъдък, тък... Тъгъдък, тък... Появи се странен силует. После пак изчезна. И после пак се появи... И така под всяка улична лампа се появяваше, а после примирено изчезваше. Ясно се виждаше пискюла на конското чело, който бавно се люлееше в същия този ритъм - тъгъдък, тък... Зад дългата конска опашка се появи и контура на файтон. На мястото на кочияша седеше човек с огромна каубойска шапка. Тя закриваше не само лицето му. Тя хвърляше сянка над уморените рамене, ръце, очи и мисли... Странно седеше фигурата му на капрата - леко приведена и с безразличие към Тишината и Тъмнината. А после пак всичко изчезваше. И така с монотонното и уморено "Тъгъдък, тък..." се появяваха под следващата лампа. А главната улица, сякаш за да се наслади на почти блусовия ритъм, бавно се надигаше и затрудняваше още хода на страннокрасивият силует и уморените мисли на животно и човек. Ритердандото, което бавно взимаше власт над равномерния ритъм, все повече се усещаше... Идваше края на пиесата наречена "Трудов делник". Декресчендото също се намеси и отнесе финала към противоположна на моята посока точка в пространството обгърнато от Тишината и Тъмнината.
Логичният край вероятно е сън. Но могат ли мислите да заспят? Може ли силуетите да бъдат забравени ако са ни донесли още и още мисли? Продължих по пътя си с без да бързам и почти не виждащ след дългия ден. . . Но тези няколко мига на срещата с Умората в Тъмнината и Тишината останаха дълго в съзнанието ми. Накрая остана само едно "Тъгъдък, тък..." което да напомня за коня, шапката и файтона...