Представена публикация

СИНГАПУР - едната половина никога не се вижда!

Скъпи приятели, мина доста време от както съм в Сингапур. . . И аз като съветският журналисти и писател Владимир Цветов, който написа ...

сряда, 18 януари 2017 г.

Януарски мисли - Кратка поема за лятото, зимата и . . .тези три неща.



Януарски мисли

Сняг се сипе на парцали.
Щом се сипе сме на Бали.

Ще се върнем февруари,
но за парното ще трябват. . . пáри!

Март отново ще завáли -
върнем ли се сме абдали.

Виж, април е друго нещо.
Чувстваш лятото горещо. . .

Но пък май е нестабилен,
повечко дъждовен - мъничко противен.

"Юни, юли, август - идват те горещи." -
слушам го в прогнозата и се съмнявам нещо. . .

През септември да се върнем, а?
"Превалявания и мъгла по високите места.".

Хм! През октомври с циганското лято?
Да бе! Птиците отлитат в ято!

Студ ни чака през ноември.
Същото е и декември!

Я, да си стоим на Бали.
Тука никога не вáли!

Вярно пясъкът ти пари,
но говорим за януари!

Ето извода на края:
"Бали" казват му на Рая.

вторник, 17 януари 2017 г.

* * *



* * *

На Косьо

Не отлагай успеха си -
изгори мостовете!
Не търси утехата
в думи на хората!

Не поглеждай назад -
там е "бляскаво" минало!
Като на снимка от парад
всеки поглед застинал е. . .

Не убивай мечтите си
с уклончиви мисли и чувства!
Върви! Оставяй следите си -
напред и нагоре! Свобода.

събота, 24 декември 2016 г.

Говоря си. . .

Говоря си. . .

На родителите ми


Говоря си. Със вас говоря си.
Говоря си и чувам своя глас.

Говоря си. За нас говоря си. . .
Говоря си – не чувам никой аз!

Говоря си. И сам дори – говоря си.
Говоря си за минали несбъднати неща.

Говоря си и знам – боли! Говоря си!
Говоря си за моята, за нашата мечта.

Говоря си. Без вас говоря си. . .
Говоря си и винаги ще е така.

Говоря си. За вас говоря си.
Говоря си – къде сте? Няма ви сега. . .

Говоря си. За тях говоря си –
Говоря си за идващите подир нас.

Говоря си. Без смях говоря си!
Говоря си: ще станем като вас.

Говоря си. За утрото говоря си.
Говоря си – нали съм ваш син!?

Говоря си. За залеза говоря си.
Говоря си, че пазят ви звезди.


       Говоря си. . .

понеделник, 21 ноември 2016 г.

Детската Евровизия в Малта – 2016г.

Детската Евровизия в Малта – 2016 г.
Като губим не знаем какво печелим – като печелим не знаем какво губим!


Скочихме да обясняваме, колко добре се е справила Лидия Ганева на детската Евровизия. Интересно! А не трябва ли да си направим изводите в малко по-категоричен и самокритичен план?
Скъпи приятели, колеги и родители на бъдещи малки и не дотам малки кандидати за слава в областта на вокалното изкуство, провокиран от видяното и прочетеното в Интернет по повод конкурса за нова детска песен, който се проведе в Малта, пиша всичко това. Пиша го, за да се опитам да насоча вниманието Ви към нещо изключително важно, което всички се опитват да стоварят на плещите на всеки един малък участник в детската надпревара за най-добра песен.
Да си спомним как по БГ радио обявяват следващото музикално желание или просто следващата песен:”Следва песента Х на изпълнителят У.”. Това се пренася във всеки жанр, свързан с пеене с изключение на оперното изкуство и оперетата, където обявяването на авторите е ПРЕДИ ВСИЧКО! Песента е на АВТОРИТЕ!!! Запомнете това! Не е на изпълнителите!
Какво искам да ви кажа!? Обърнете внимание как прехвърлихме отговорността на едно десет годишно момиче да спечели или не един конкурс ЗА ПЕСЕН! Именно! Лидия Ганева е просто изпълнителят, човекът, който трябва да представи песента, пък било то и написана специално за нея. Та нали утре всеки може да изпее тази песен, ако авторите му позволят и дори и без тяхно позволение?
Този конкурс, скъпи приятели, колеги и родители, е ЗА ПЕСЕН! Да погледнем сега на конкурса от тази гледна точка. Големият губещ ако има такъв е не Лидия Ганева, а Графа. С цялото ми уважение и дългогодишно познанство и приятелство с Графа ще кажа, че той е губещият! И то не защото Лидия Ганева се е провалила, а защото едни хора, които май не са си на мястото, с или без позволението, гласно или не гласно, на Влади Ампов – Графа и неговия екип в Монте мюзик, НЕ направиха нищо! Говоря за „отговорните фактори” в БНТ.
Да погледнем фактите.
1.   Изправиха десетгодишната Лидия САМА на сцената! Зад гърба и постна видео проекция. А можеше да има поне препратки към официалното видео и нещо, което да напълни тази сцена. Светлината също можеше да бъде използвана по-адекватно. За справка – началото на Албания – малко момиче облечено в бяла рокля осветено по начин, че да „пълни” сцената.
2. Кой трябваше да направи постановката на песента на Лидия Ганева? Кой трябваше да я научи какво трябва да прави на сцената? Само вокалният педагог ли е отговорен?
3.     Никой до момента на репетициите не е обяснил на малката Лидия, къде и как се гледа на сцена пълна с камери. Трябваше да се похвалим, че Поли Генова и е разяснила тези неща. Късно. Много късно!!! Това се прави в репетиционната зала от специалистите от БНТ или бъркам?
4.    По правилата на играта участват деца от 9 до 14 години. Независимо от това, че спечели най-малката участничка трябва да отбележим, че имаше ЖЕНИ на сцената. Жени по външен вид с и без грим, начин на пеене, поведение според езика на тялото и според песните си. Е как да ги „сборим” в равностойна схватка тогава?
5.     Графа позволи на себе си да се подложи на оценка в композиторската си работа с ясното съзнание, че не е ясно кой и как го оценява, но е ясно, че няма да е обективно! Да вземем за пример членовете на българското „професионално” жури. Който се интересува може да погледне в страницата на БНТ или на Детската Евровизия кои са участниците в журито и с какво точно са защитили позицията си да оценяват в такова сериозно конкурсно мероприятие!
6.    Да погледнем на журирането – като изключим геополитическите нагласи трябва да отбележим нелепостта на „експерта” в залата, който даде 1 точка на безспорно най-добрата песен, при това не по мое мнение, а на много от останалите професионални журита - тази на Грузия! Да отбележим, че традиционно Русия НЕ НИ ДАДЕ точки. Да отбележим, че е невъзможно да се харесаме на всички, но песента трябва да бъде оценявана с малки отклонения. За пример да вземем журирането като цяло. Оценките варират в постоянни малки граници за всеки изпълнител с изключение на нелепиците и не професионализма в журитата. Нашата песен се движеше уверено на 5-6 място.

7.  Що за експерти са тези две недоразумения с гнезда по главите, които играха спортна гимнастика и рецитираха неритмично нещо? И как ТЕ ще оценяват работата на композитори от цял свят и КОЙ ги обяви за „експерти”? Като любители на популярната музика – може! У дома на дивана пред телевизора - може! С смс-си - може!

Хора, до кога ще изпращаме себе си и другите около нас на артистично заколение?
Защо не си свършим работата както трябва?
Докога екскурзианти ще определят нашите съдби?
Докога някой, който дори не е слушал детска музика, ще се занимава с конкурс за детска песен?
Докога спортисти, журналисти или просто активисти, ще определят кой и как и защо ще прави нещо, а не се вземат можещи и знаещи хора да направят една наистина впечатляваща песен и шоу, които да се запомнят?

Браво Лидия! БРАВО! Ти си герой! Ти се справи повече от блестящо независимо от притеснението и грешките! Независимо от всички, които ти пречеха съзнателно или не! Човек като губи и печели не знае какво се променя в негова полза или вреда в пространството и времето, но мисля, че ти, Лидия, САМО СПЕЧЕЛИ!

Вие, другите, тези, които трябваше да направят участието на Лидия блестящо – дано сте ме разбрали!


П.С. Не изключвам от виновните и себе си!

вторник, 6 септември 2016 г.

Така трябва да бъде и така си стават нещата – лесно, бързо и . . . безплатно!

Така трябва да бъде и така си стават нещата – лесно, бързо и . . . безплатно!

( За половината от нещата, които не се виждат )


Получихме писмо. Уведомяват ни, че трябва да си сменим личните карти, поради наближаване на крайния срок на валидност на документите. В писмото има два адреса за лично предаване на документите и вариант да се пуснат по пощата в нормален плик. Също така в писмото пише, че това трябва да се случи до 6–ти септември и, че до края на септември ще получим новите лични карти. За това, че са готови ще бъдем уведомени. Както и че това писмо е със силата на документ за самоличност до като не бъдат готови новите карти. Услугата е БЕЗПЛАТНА!

До тук добре! Кажете ми, моля, бихте ли си пуснали личните документи по пощата в обикновен плик? Ние НЕ! И тръгваме към първия адрес. Там не успяхме да намерим къде да предадем личните си карти и поради тази причина отложихме за следващия работен ден – вчера 5-ти септември. Вероятно бихме могли да свършим още на първото място тази иначе не до там сложна процедура, но сме попаднали на не до там добре информиран служител в тази институция.

Речено – сторено! Отиваме направо в министерството, което се оказа вторият адрес. Влизаме в полупразно фоайе. Усмихнат служител на охраната ни посреща. Седи зад бюро на 6-7 метра от входната врата. Към него водят шпалири от ленти така, че да може хората да съблюдават реда в сградата. Хора – НЯМА! Ние сме. Един, двама по някакви гишета наоколо и това е.

     -   Добър ден! Мога ли да ви помогна с нещо? – учтиво, както казах и с усмивка ни пита чичкото. Всъщност тук всеки малко по-възрастен служител или мъж получава обръщението „чичо”. А човекът бе на възраст около 50-52 г. Поне според мен. Какъв чичо ми е той? Та аз скоро ще празнувам петдесет лазарника. . . Или пък и аз съм чичко, а?

    - Добър ден! – на свой ред ние усмихнати му отвръщаме. – Дошли сме за лични карти.
     - О! Не е това мястото! Трябва да отидете. . .
  - Не, не! Това е! Ето го писмото и адреса. – показваме му ние папирата с информация.
     О! Тук е мястото! Ето там до входната врата има една голяма бяла кутия. Идете и ги пуснете в нея.

Кутията прилича на урна за избори, но не е прозрачна, а от плътен бял материал. На нея са залепени указания, че личните карти, подлежащи на връщане, трябва да се пуснат в процепа отгоре. Вие бихте ли си пуснали личните карти в такова. . .нещо? Без да получите документ, че сте го направили? Хм! Ние НЕ! И се връщаме отново при „чичкото”.

   - Извинете, но . . това е просто една кутия. А някакъв документ няма ли да получим?
   - О! Не се безпокойте! Хиляди хора ги пускат там! Няма страшно! Ще си получите новите карти – тъ дъ дъ даааам! – по пощата скоро!
     -   Моля?
     -     Да, да! Не се безпокойте! – продължава да се усмихва „чичкото”.

Плахо, като в комедиен филм, ние изпълнени с неувереност, пускаме картите. Даже имаше ритуал – първо тази на дъщерята. После моята и … на края на жената.

А „чичкото” ни гледа и щастливо ни маха с ръка. „Довиждане! Не се притеснявайте! Това е Сингапур!”

Да! Това е Сингапур! Явно картите са ни били готови още преди ние да предадем нашите и са тръгнали към нас. Явно НИКОЙ не се е съмнявал, че ще си ги върнем в срок. И ето, за днешния празник на „Съединението на България” – 6-септември, ние имаме нови лични карти. Един час след като пуснахме старите в онази странна кутия, получихме съобщение, че новите ни карти са в офиса на жена ми. Трябва да ги потърсим от мениджърите. Не, не трябва да ги търсим – те ни ги донесоха лично!

Ако си мислите, че това да смениш личен документ с такава важност е сложно и трудно – лъжете се! Това е Сингапур! Тук нещата стават по друг начин. Стават както трябва - лесно, бързо и безплатно!

Така трябва да бъде и така си стават нещата – лесно, бързо и . . . безплатно!

Така трябва да бъде и така си стават нещата – лесно, бързо и . . . безплатно!

( За половините от нещата, които не се виждат )


Получихме писмо. Уведомяват ни, че трябва да си сменим личните карти, поради наближаване на крайният срок на валидност на документите. В писмото има два адреса за лично предаване на документите и вариант да се пуснат по пощата в нормален плик. Също така в писмото пише, че това трябва да се случи до 6–ти септември и, че до края на септември ще получим новите лични карти. За това, че са готови ще бъдем уведомени. Както и че това писмо е със силата на документ за самоличност до като не бъдат готови новите карти. Услугата е БЕЗПЛАТНА!

До тук добре! Кажете ми, моля, бихте ли си пуснали личните документи по пощата в обикновен плик? Ние НЕ! И тръгваме към първия адрес. Там не успяхме да намерим къде да предадем личните си карти и поради тази причина отложихме за следващия работен ден – вчера 5-ти септември. Вероятно бихме могли да свършим още на първото място тази иначе не до там сложна процедура, но сме попаднали на не до там добре информиран служител в тази институция.

Речено – сторено! Отиваме направо в министерството, което се оказа вторият адрес. Влизаме в полупразно фоайе. Усмихнат служител на охраната ни посреща. Седи зад бюро на 6-7 метра от входната врата. Към него водят шпалири от ленти така, че да може хората да съблюдават реда в сградата. Хора – НЯМА! Ние сме. Един, двама по някакви гишета наоколо и това е.

     -   Добър ден! Мога ли да ви помогна с нещо? – учтива, както казах и с усмивка ни пита чичкото. Всъщност тук всеки малко по-възрастен служител или мъж получава обръщението „чичо”. А човекът бе на възраст около 50-52 г. Поне според мен. Какъв чичо ми е той? Та аз скоро ще празнувам петдесет лазарника. . .
    - Добър ден! – на свой ред ние усмихнати му отвръщаме. – Дошли сме за лични карти.
     - О! Не е това мястото! Трябва да отидете. . .
  - Не, не! Това е! Ето го писмото и адреса. – показваме му ние папирата с информация.
     О! Тук е мястото! Ето там до входната врата има една голяма бяла кутия. Идете и ги пуснете в нея.

Кутията прилича на урна за избори, но не е прозрачна, а от плътен бял материал. На нея са залепени указания, че личните карти, подлежащи на връщане, трябва да се пуснат в процепа отгоре. Вие бихте ли си пуснали личните карти в такова. . .нещо? Без да получите документ, че сте го направили? Хм! Ние НЕ! И се връщаме отново при „чичкото”.

  - Извинете, но . . това е просто една кутия. А някакъв документ няма ли да получим?
   - О! Не се безпокойте! Хиляди хора ги пускат там! Няма страшно! Ще си получите новите карти – тъ дъ дъ даааам! – по пощата скоро!
   -     Моля?
   -     Да, да! Не се безпокойте! – продължава да се усмихва „чичкото”.

Плахо, като в комедиен филм, ние изпълнени с неувереност, пускаме картите. Даже имаше ритуал – първо тази на дъщерята. После моята и … на края на жената.

А „чичкото” ни гледа и щастливо ни маха с ръка. „Довиждане! Не се притеснявайте! Това е Сингапур!”

Да! Това е Сингапур! Явно картите са ни били готови още преди ние да предадем нашите и са тръгнали към нас. Явно НИКОЙ не се е съмнявал, че ще си ги върнем в срок. И ето, за днешния празник на „Съединението на България” – 6-септември, ние имаме нови лични карти. Един час след като пуснахме старите в онази странна кутия, получихме съобщение, че новите ни карти са в офиса на жена ми. Трябва да ги потърсим от мениджърите. Не, не трябва да ги търсим – те ни ги донесоха лично!


Ако си мислите, че това да смениш личен документ с такава важност е сложно и трудно – лъжете се! Това е Сингапур! Тук нещата стават по друг начин. Стават както трябва - лесно, бързо и понякога безплатно!