Представена публикация

СИНГАПУР - едната половина никога не се вижда!

Скъпи приятели, мина доста време от както съм в Сингапур. . . И аз като съветският журналисти и писател Владимир Цветов, който написа ...

понеделник, 22 май 2017 г.

Към дома!



Към дома!

- Помниш ли, че се целувахме?
- Помня. . . - отговорът дойде небрежно и неангажирано.
- А помниш ли, че се целувахме много и страстно? Дълго. . . Мълчахме и се целувахме. Мълчахме. Целувахме се животински-страстно, необуздано, невъзмутимо дори. . .
- Помня. - този път имаше  и малко раздразнение.
- А помниш ли. . .
- Ох, всичко помня! Чакай малко! - грубо прекъсна въпроса и остави тежко виновно мълчание да виси в стаята. Като онази тишина, която можело да се реже с нож. Само телевизора присветваше и си позволяваше да нарушава мълчанието. - Помня! Но сега нямам време за това. Не виждаш ли какво правя?
- Виждам. - виновно сякаш отговори. . .
След десет минути в липса на всякакъв контакт между тях:
- Нищо не помниш! - тъжно прозвуча гласът и някак си като констатация.
- Какво те прихваща? Къде те удари сачмата? Точно тази вечер ли? Когато дават толкова интересен филм, когато децата ги няма и когато може да си починем. . . - толкова много скука и безразличие имаше в думите изречени. . .
- Помня, да! Да си починем! Да си починем един от друг, нали? . . . Аз излизам. Не ме чакайте за вечеря. Не ме чакайте! . . .  Аз ще съм тук, но вие не ме чакайте! А и както преди - няма да ме забелязваш. . .
- Ти нещо драми ли започваш да ми правиш? И защо се облече?
- Излизам! - категоричен бе отговорът.
- Ок! Кога ще се прибереш?
- Скоро! Всъщност, винаги ще съм си у дома, но ти дали ще ме виждаш?
И тогава той си сложи шапката и закопча шлифера. Тръгна към вратата някак с леко съмнение. Очакваше може би тя да го спре. . .
- Нали излизаш? На къде!? Това не е външната врата.
- От тук е по-пряко. . . към дома!
Отвори вратата на балкона и прекрачи уверено парапета. След това изчезна в тъмното на единадесетият етаж. След секунда се чу истеричен писък. Писъкът на автоммобилни спирачки. . .

четвъртък, 18 май 2017 г.

Обич



Обич

На мама



Вятърът съскаше хладно. Носеше мирис на зима и мрак. Рано дойде студа тази година. А още е есен. . .
Двамата вървяха мълчаливо. Единият стиснал спортен сак с малко лични вещи а другият просто мълчеше. Мълчеше и гледаше в земята. И този вятър. . .
Стигнаха. Малка гара. По-точно спирка. Спирка с един кантонер или както там се казва. Но не и началник гара! Гара няма. Както няма и каса за билети. Нито пък перони и чакалня. Стара едностайна постройка. Между два хълма и до три тополи. Стърчащи голи ръце, грапави, сиво-черни, протегнат вик към небесата.
Преди да влязат вътре пресякоха железопътната линия. После бариерата се спусна. Двамата влязоха в стаята-гара и поздравиха всеки по своему. После зачакаха мълчаливо. Едноокият звяр с тракане и съскане се появи в далечината. Влачеше в светещия си търбух десетки съдби в незнайни посоки. . . Започна да забавя скорост, но така и не спря да гледа зловещо с едното си око – напред към тъмното нищо. Накрая съвсем спря.
Униформен служител се появи на една от вратите на втория вагон. Странно, на около петдесет метра от стаята-гара. Кантонера, или какъвто беше, отбеляза на ум, че и този път спряхя така, че вратата, която отварят се пада далеч от гарата-стая.
Двамата излязоха. Този със спортния сак тръгна към вагона. Качи се и се обърна към приятеля си:
- Хайде, късно е. Прибирай се. Аз ще се върна. Обещавам ти! Хайде. Студено е. А и майка ще те чака. Не я карай да се тревожи! И. . . помни, скоро ще се върна. Чао!
Сякаш влака това и чакаше. Леко се напрегна. Изпуфтя с лека досада. Като чели се замисли и после бавно потегли. Кога униформения беше светнал с малкото си фенерче не стана ясно. Нито пък как машиниста разбра, че трябва да тръгне. . . Но двамата приятели дори и не мислеха за това. Единия, този със спортния сак, седна мълчаливо в купе с непознати и се замисли. Мислеше за града, за новите познанства. Мислеше със страх за непознатото. Мислеше за това, което оставяше у дома. И за приятеля си мислеше. Май друг такъв не е имал и няма да намери. Нахлуваха спомени. . .
След като влака замина, кантонера бавно вдигна бариерата. Не че имаше някой, който иска да пресече железопътната линия. . .
. . .Приятелят, този, който остана, не спря да идва на гарата-стая. Служителят там, кантонер или нещо подобно, се смени. Смениха се сезони. Понякога приятелят чакайки, виждаше едноокия звяр, огромен и зъл да връхлита върху малката гаричка с оглушителни крясъци. Друг път си тръгваше преди да го дочака. Замислен за свои си работи. Леко приведен и все по самотен.
Често пъти, предимно лятно време, един овчар водеше стадото си не далеч от гарата-стая. Случваше се да седи достолепно подпрян на старата гега. Загледан в другият. Този, който остана да чака. Гледаше и си мислеше с тъга за надеждата, обичта, приятелството и други неща. Мислеше си за тях както той ги разбираше. . .
Един ден едноокият звяр дойде с малко по-странен шум. Дойде с шума на надеждата. Дойде от другата посока. Много пъти го беше правил, но този път започна да свири пронизително още от далече. Самотният постоянен посрещач надигна леко глава и се загледа. После сърцето му заби силно и като чели искаше да изкочи. Беше късна пролет или ранно лято. Слънце и птички бяха свидетели на тази случка. Кой знае как и защо, но и овчаря беше там със стадото си. Все така подпрян на старата гега. Влака приближаваше. Намаляваше скорост. От отворения прозорец на локомотива, машиниста махна с ръка за поздрав на кантонера. На края спря. Пак не уцелиха с отворената врата гарата-стая, но този път нямаше значение. Единственият посрещач вече знаеше – приятелят му е вътре и сега ще се появи. Може би на първата, а може би на втората врата. Не! На третата. . . Вече тичаше и не знаеше на къде да гледа. На къде да тръгне. Към коя врата да се насочи. Искаше да е там, когато вратата се отвори и приятелят му се покаже. Да го погледне и да започне да забравя петгодишното отсъствие още тук. Още сега, на гарата-стая. Една врата, доста по-назад, почти на края на влака, се отвори. Появи се униформен служител. Махна и той за поздрав на човека от гарата-стая. Той също му отнърна с усмивка и помаха.
После всичко бе като на сън. На вратата застана другия, липсващия приятел. Този, който се качи в търбуха на едноокия звяр и запълни едно малко местенце със своята пътуваща на някъде съдба още преди много време. Усмихна се. Нямаше го спортния сак или по-точно, бе заменен с друг - по-голям и като чели по-модерен. За миг спря. Огледа се и видя приятеля си. Остарял от чакане. Посивял от надежда. Но тук. Скочи от най-горното стъпало направо на земята. Хвърли сака и се затича да прегърне единственият си приятел. Този, който нито за миг не се съмняваше, че ще се върне и го чакаще всеки ден.
Срещата, която и двамата чакаха пет години. Май и на двамата сърцата нямаше да издържат. Тогава се обади човекът от гарата-стая:
- Иване, ти ли си това? Ей, не мога да те позная! Порастнал си. Възмажал си. Брей, значи стана инженер, както искаше! Евала бе! Ама да ти кажа твоето куче голям инат излезе! Само като беше болна майка ти и кога ваш`те ходеха на горните ниви, тогава не е идвало. И така пет години. Понякога и заедно се хранехме тук. Давах му по нещо от мене си. Ама сега, га че ли ше кротне. Нали влака те докара. . .
А Иван си помисли: “ А знаеш ли, още колко влакове има, чичо? Ами самолети. . .” А на глас каза:
- Благодаря ти, чичо, че си хвърлял по едно око на приятеля ми. Хайде, че бързаме да видим на`ште. До скоро!

Овчаря все така подпрян на гегата седеше не далеч и гледаше мълчаливата за него сцена. Вече беше сигурен, че това е Иван. Сина на Веска и Стоян Манолови. Дето отиде да се учи в града за нещо. Позна го по приятеля му. По онази радост, която той излъчваше, когато видя как Иван се появява на вратата на вагона. После леко подсвирна на кучетата си и подкара стадото към следващото пасбище. Само от време на време хвърляше по един поглед към пътя за село. Бариерата отново беше вдигната. Даваше път. По него Иван и приятелят му вървяха щастливи към себе си. Двамата отдавна бяха пресекли железопътната линия. Онази, която толкова време ги разделяше. . .

сряда, 8 февруари 2017 г.

Седем неща, които живота в Сингапур ме научи за две години



Седем неща, които живота в Сингапур ме научи
за две години

            Много хора вече пишат някакви такива бройки "важни" неща. Някои от които дори имат претенциите да ги предлагат от вида "седем неща, които ВСЕКИ ТРЯБВА ДА ЗНАЕ, ОПИТА . . ." или нещо друго подобно. Е, аз ще ви споделя седем неща, на които се научих от хората и живота в Сингапур в последните две години. И да ви кажа, че изобщо не е задължително и вие да  ги харесвате, мразите или пък да ги познаете като важни. Не!
            Това са си моите седем неща и не са подредени по важност, а по произволен ред:
1. Дойде сам, нали? Не се сърди, че местните не те приемат лесно. Виж, ако си поканен - тогава местните дори те мразят, защото не само взимаш "тяхното" високо възнаграждение за "високото" им образование, ами дори живееш в свят, който те в собствената си родина няма скоро да видят!
2. В Сингапур не говорят английски! Нищо, че е официален език. Или поне не го говорят така масово, както твърдят, че го правят. За доказателство прилагам челният опит  на англичани и поданици на Канада и САЩ, които питат по три пъти местните какво са казали, за да разберат какво трябва да отговорят. Виж СИНГЛИША си е друга бира - тук е измислен и си е реално нов език, за който няма кой да им каже и копче! Хората си го говорят и си се разбират. Това, че ние не им говорим синглиша си е наш проблем.
3. Ако ви се усмихват не си мислете, че ви харесват или ви съчувстват! Тук всеки се усмихва, лъже те в очите най-нагло и това е. При това на ниско ниво. Не говорим за измами! Просто не смята, че е длъжен да ти каже истината и това е. Защо го правят? От любов към спорта "да не казваш нищо за себе си".
4. Няма приятелство - има бизнес! Времето е пари! Нямам време за безмислени разговори! - Само погледнете кой стои в кафенета и барчета и с кой говори! Всички други но не и азиатците. Това да седнем да пием кафе и да си приказваме. . .НЕ! Това  е заубено време. Тук има един бог - Бога на парите!
5. Другите хора, нации, раси и т.н. се женят за човекът, когото обичат, а ние обичаме човекът, за когото сме се оженили! - Това, по не официални мои данни, е изказване на бащата на Сингапур - Ли Куан Ю. Дали той го е измислил и казал не е важно, но е важно, че е вярно! Тук така стават нещата. И почти няма да видиш някой да държи любимият си човек за ръка и да показва лично отношение на публични места. Изключение правят хомосексуалните двойки и то предимно от женски род. Но това е навсякъде по света, нали?
6. Сингапур много ми прилича на България от преди 10-ти ноември 1990 г. Всеки има собствено жилище, всеки има работа, образованието е като в казармата - с много ред и дисциплина. Всеки ходи на спорт или изкуство в някакво читалище, частна школа или каквото и да било. Е има и разлики. Все пак сме 2017 г.
7. С хубавото се свиква лесно и бързо. В Сингапур е хубаво да се живее! Има ред, правителството е стигнало своето седмо ниво на електронно управление. За това и избрах точките, които да ви споделя да са седем. Чисто е! Спокойно е! Работи се! Транспорта им е безупречно добре  уреден. И не мислете, че го казвам просто защото искам да ги похваля! Далеч не са само за хвалене. Може би от субективна гледна точка, но все пак. Но когато посетиш съседните държави, сетиш се ти от къде си дошъл, виждаш как нещата тук са ИЗМИСЛЕНИ В ИМЕТО НА ВСИЧКИ ХОРА. . . С хубавото се свиква лесно!
            Пожелавам ви  да си намерите вашето хубаво място и да свикнете лесно с него!

сряда, 18 януари 2017 г.

Януарски мисли - Кратка поема за лятото, зимата и . . .тези три неща.



Януарски мисли

Сняг се сипе на парцали.
Щом се сипе сме на Бали.

Ще се върнем февруари,
но за парното ще трябват. . . пáри!

Март отново ще завáли -
върнем ли се сме абдали.

Виж, април е друго нещо.
Чувстваш лятото горещо. . .

Но пък май е нестабилен,
повечко дъждовен - мъничко противен.

"Юни, юли, август - идват те горещи." -
слушам го в прогнозата и се съмнявам нещо. . .

През септември да се върнем, а?
"Превалявания и мъгла по високите места.".

Хм! През октомври с циганското лято?
Да бе! Птиците отлитат в ято!

Студ ни чака през ноември.
Същото е и декември!

Я, да си стоим на Бали.
Тука никога не вáли!

Вярно пясъкът ти пари,
но говорим за януари!

Ето извода на края:
"Бали" казват му на Рая.