Представена публикация

СИНГАПУР - едната половина никога не се вижда!

Скъпи приятели, мина доста време от както съм в Сингапур. . . И аз като съветският журналисти и писател Владимир Цветов, който написа ...

сряда, 21 юни 2017 г.

Ти не си ми баща!



Ти не си ми баща!

( Сълза, която ме изгаря. . . )


Тя показа своето  чувство за хумор  още в първият миг, когато я видях! Малко, сбръчкано, ревливо, опулено. . . Но ни разиграваше и се смееше на успехите си. Когато искаше нещо винаги намираше начин да си го достави и да добави, така наречената, принадена стойност - забавление! Да де, но за себе си. Смееше ни се на неумението да я разбираме, да я контролираме. Всъщност тя ни контролираше. Но това е ясно за всеки, който е родител. Детето се появява и животът ти изведнъж става друг. Подчинен си на сили и желания, които само преди месец са ти се стрували странни, невъзможни и глупави. Не е ли така?
Случи се така, че Зорница, дъщеря ни, тръгна малко по-късно на детска ясла. Мама ходеше на работа ОТ - ДО. А тати беше у дома. Не, че не работеше, но за писател на детски приказки може ли да се нарече работа да стоиш по цял ден на компютъра и да пишеш нещо? Но когата бях свободен от приказки и стихотворения за деца ходех със Зорница по детските площадки в махалата. Всичките майки ме знаеха и дори понякога ми се усмихваха някак си така, както аз бих искал да си мисля, че е ПО-ТАКА! Но не това е важното. Зорница тръгна на градина. Само след седмица ни повикаха директорката и социалната работничка на разговор. Видимо притеснени и някакси като в небрано лозе, от хъката-мъката, та стигнахме до същината на въпроса, който ги притеснява. Можете ли да си представите, че жени с по двадесет и повече години стаж като педагози в детски ясли и градини за първи път срещаха такова "чудо"? С плах гласец и сведен поглед директорката ни попита:"Защо вашата дъщеря, когато плаче не вика МАМО, а вика ТАТИ?". Не  се бяхме замисляли, че начина ни на  живот може да се отрази така на Зорница. Усмихнахме се и без да сме се наговаряли кога в един глас, кога един през друг им обяснихме, че всъщност у дома е по-често тати. За нас бе нормално и като че ли естествено, но за тези жени това бе първият подобен случай. Като чели в нашето семейство все нещо трябва да ни е различно. . .
В четвърти клас също ни викнаха при директора. Новото бе, че имаше не само социален работник на срещата. Имаше  родители на пострадало момче. Имаше и разплакана учителка. Имаше и много уплах в очите на дъщеря ни. В тези години любовта се изразява с физическа показност - скубене, дърпане, щипане. . . Е, ако са ти обяснили у дома, че можеш и да погалиш вероятно ще знаеш, че любовта, без оглед на възрастта, винаги се изразява с жестове на нежност и загриженост. Но нейсе! Младежът от любов явно бе забравил, че не трябва да е груб със Зорница. Щипал, скубал, дърпал, ръчкал с молив и тя като се обърнала и като му зашила един през лицето. А после още един. И после трети. . . но този път уцелила носа. Той пък Мони, така се казваше кандидат зетя, да се окаже със слаби капиляри и като рукнала една кръв. . . И ето ни дружно всички при директора. Добрата новина е, че дъщеря ни "не си трае", когато се чувства онеправдана. Това го дължи вероятно повече на майка си. Аз съм склонен да направя компромис. Още по-добрата новина е, че като влязохме при директора бащата на Мони изпусна медицинското, което бе извадил на сина си. Изпусна го буквално, падна на земята, а той остана с отворена уста. Оказа се, че ние играем заедно боулинг от години. Състезания в София, в провинцията. . . Винаги в една компания сме били. Но кой да знае, че Мони след като са го преместили в новото училище се оказва съученик на Зорница и дори се е влюбил в нея. . . Така де, изслушахме директорката и социалната  и, както се казва, дружно обещахме да не правим повече така. . .
Животът си вървеше тихо и мирно, но. . . Един ден той дойде у нас с цветя. Странно му седяха дрехите. Това помня. Името? Борис. Някак странно се чувствах аз самият и все се питах - това ли е чувството, което родителите на жена ми са изпитвали, когато аз дойдох с цветя, вино, пръстен и така нататък. . . Но той беше в девети клас. Зорница също. Майка му и баща му се оказаха хора с много дълга семейна история свързана пряко с последната нова и най-нова история на България. С една дума аристократи преди и след 9-ти септември. Както искате така може да го разбирате. Но бяха аристократи и след 10-ти ноември! Или както се казва - където е текло пак ще тече. Наистина. Дойде и поднесе цветя на жена ми. Мен ме погледна в очите мъжки и така ми стисна ръката, че аз онемях. Все едно, че държавен глава с дългогодишен управленчески стаж ми стисна ръката. Борис дойде да ми каже, че обича Зорница и е нейни приятел. Леко ми прилоша. Толкова беше сериозен, че си помислих, че е време да изровя пушката за зетьове и да го подгоня. Но когато пред теб стои човек научен да изисква уважение с простички жестове и поведение нямаш сили да се противопоставиш. Добре, че Зорница тогава беше на плуване. Явно, че Борис и това беше предвидил. Не си спомням точно какво му казах, нито какво ми е говорил той, но разбрах едно - малкото момиченце вече бе жена!
Точно кога се бе превърнала в истинска жена не знам, но знам че нещо се промени в отношенията ни. Аз я гледах ревниво по бащински, тя свенливо по щеркински и избягваше погледа ми. . . И така известно време. Може би два, а може би три месеца. . . Не знам. Беше ми черно пред очите. Знаех, че този момент ще настъпи, но в учебниците на нито един  университет в света не подготвят бащите за този момент. Майка и! Тя направи така, че да се сближим още повече с прекрасната ни дъщеря. Както винаги тя взе в свои ръце решението на въпроса. Тя беше нашият командир от край време. Аз бях като президента ни - можех да налагам вето, но до като парламента, разбирай мама, не го гласува втори път по същия начин. Тоест, аз нали си казах, че съм против и не съм мълчал!? Е, това е! Парламента го прие отново. НЕ! Всъщност нашата майка бе човека, който умееше да ни сдобрява във  всякакви ситуации. Нито аз съм лесен характер, нито Зорница е пропуснала да се метне на мен. Два остри камъка, които един без друг не могат. А за това колко Зорница обожава майка си мога да напиша три пъти по-дебела книга от "Война и мир". И пет пъти по-дебела за това колко нашата прекрасна мама обича Зорница. Тя просто дойде при мен и ми припомни по своя си начин, че и ние някога сме били млади, че и на нас ни се е случило да правим секс за първи път. Остана загадка до ден днешен беше ли правила Зорница секс с Борис или не. Беше ли правила секс изобщо до момента или не - не разбрах. Но спрях да я гледам "лошо". Дали мама беше провела същия разговор или изобщо някакъв разговор със Зорница - не знам. Но както казах - спрях да гледам лошо. И тя мен също. После спрях и да мисля за това. Напротив! Започнахме да се "заглеждаме по чуждо" и да го обсъждаме. И двамата добре знаем, че мама не е много по шегите на неин гръб, но не спряхме. Не че сме визирали нея, но как ли се е чувствала, горката, когато мъж и дъщеря обсъждат мъже и жени и то на сто процента в сексуален план!?  Тя ни спря. Един ден нашата майка просто излезе и не се върна вечерта. Не ни беше и предупредила! Телефона и бе изключен. Много се притеснихме. На следващия ден като се прибра нищо не ни каза. Единственото обяснение беше - бях по чуждо!
След някой време наистина се появи  и човека с букета. Но ние вече си го знаехме и въпроса не беше дали, а КОГА? Защото Зорница и Джани вече отдавна живееха заедно. Колеги във фирмата, приятели в живота, влюбени в сърцата си. . . Аз бях щастлив! Знам, че Зорница го беше накарала. Той трябваше да дойде и символично да поиска ръката и. Знаеше, че държа на това. Добре знаеше, че аз искам най-доброто за нея и не бих застанал на пътя на щастието и. Но също така знаеше, че един такъв акт на мъжественост щеше да направи мен спокоен за нея, че има истински мъж до себе си. Е, плакахме заедно след десет години, когато Джани просто си отиде. . . А мама пак ни успокояваше. . . Мама! Мама се погрижи и за Франко. Внукът ни. Дори не знаеше кои и къде са баба му и дядо му в Италия, но Зорница възпитана да уважава мнението на мъжа в семейството и да защитава своето не успя да убеди Джани, че Франко трябва да носи моето име. Всъщност и сега не знам дали трябваше така да се случи, но не  крия, че щях да съм най-щастливият дядо на света.
Зорница е мъжко момиче! На майка си се е метнала. Когато "на стари години" се разведохме с жена ми тя първо не взе страна и ни каза, че сме пълни глупаци! После много ни се обиди. После плака дълго и самотно и само Франко, който явно е взел на баба си умението да успокоява и да намира решения в тежки житейски ситуации, успя да я успокои. Как? Хм. Простичко!
Беше минало почти година от развода. Аз живеех на вилата. Там продължавах с моите писания за това как се живее щастливо. А баба му живееше в апартамента ни в центъра. Ние просто се разведохме без да делим особено нещата, които събрахме през  живота си. Едно дете имахме, а се развеждахме поради. . .Чакай малко! И сега не мога да се сетя защо и тогава май не знаех. Но Франко, ах този български италианец или италиански българин. . . Не знам. Но Франко ми се обади един ден. Беше вече на почти двадесет години. Каза ми - Падре - така ме наричаше от малък - каня те на сватба. Ще дойде кола да те вземе в единадесет. Искам те с най-хубавият ти костюм! После просто затвори. Франко беше пораснал. Да-а-а. . .
Аз се облякох. Само цвете не сложих зад ухото дето се  казва. Лъснах обувките до блясък, както правеше жена ми. После взех по-новите  очила и в единадесет една голяма кола дойде да ме вземе. Франко беше вътре. Питам го - ти нямаш ли друга работа по време на сватбата. А той се усмихва и ми вика - Не, падре!
Изтръпнах когато стигнахме. Може и да сме говорили с Франко къде и как сме се женили с баба му, но аз поне не си спомням. Беше избрал същата малка църква в Бояна. Очаквах да видя много хора, но той ми каза, че искал да е скромно. Помоли ме да го придружа до олтара. Там беше отчето и чакаше смирено. После всичко стана много бързо. Зорница влезе и водеше майка си. Когато стигнаха до нас те с Франко просто ни оставиха пред отчето - млад човек, който може и да нямаше тридесет години. И той ни венча за втори път. Това беше нашата Зорница! Възпитала млад и отговорен към семейството си човек. Готов да поеме кормилото на рода, а не както аз го бях оставил просто така. Старчески глупости или нещо друго. . .не знам. Знам, че имам една жена и тя ме е дарила с най-прекрасната дъщеря на света.
Минаха доста години от тогава. Времето неумолимо си взима своето. Ето ме тук. Лежа и нямам сили да вдигна ръка. Нямам сили да заплача. Пазя силите си за усмихване. Франко се ожени. Някъде по света далеч от тук живее и вероятно все така мъдро върви през живота. Понякога ми звъни и това "Падре!" ме прави много щастлив.
Жена ми. . . скоро ще съм при нея. Тя тръгна само преди няколко месеца. Зорница!? Зорница намери сили и ме направи най-щастливият човек на света! Преди два дни дойде както всеки ден  и ми каза:"Ти не си ми баща! - и млъкна за една много дълга секунда -  Ти си единственият ми и най-добър приятел! Благодаря ти за всичко, което стори за мен!". Тогава една сълза тръгна от очите ми и се стопи при сърцето ми. Почувствах се благословен  и завършил делото си на човек и баща.
Докторе, това  са малкото неща, които имам. Снимката на семейство ни, три писма от жена ми до мен и тези къдрици, които запазих при първата подстрижка на Зорница. Моля Ви, тя ще дойде и днес, но аз няма да я дочакам и за това Ви моля да и ги предадете. Жена ми ме чака, докторе. Тръгвам.

петък, 16 юни 2017 г.

Поклон или как един простичък жест на благодарност може да увеличи аплодисментите ви и да доведе до бис




Поклон или как един простичък жест  на благодарност може да увеличи аплодисментите ви и да доведе до бис


Всеизвестен факт е, че всеки знае значението на поклона, но малко артисти умеят да го използват така, че да им донесе някаква "печалба". Две неща искам да уточня. Първото е, че под артисти разбирам хората, които излизат на сцена, за да представят изкуството си. Второто е, че под "печалба" разбирам положителното отношение на публиката към  артиста.

Сега искам да се съсредоточа най-вече над  поклона на певците-артисти. Когато говорим за поклон хората си представят непременно едно накланяне на горната част на тялото по посока на публиката. При жените може да е съпроводено с приклякване. При мъжете със сваляне на шапка и т.н. Всъщност произхода на поклона се крие в приемането на превъзходството на някой над вас. Това може да е по-възрастен, може да е по-високо стоящ в служебната йерархия човек, може и да е монарх, папа, далай лама или друга обществено значима фигура. За всичко до тук изброено си има своите протоколни изисквания, които дори и не написани хората знаят и спазват. В някои общества се наблюдава смесен поклон с ръкуване - част от мюсюлманите в света при ръкуване с по-възрастен член на семейството или главата на семейството освен че се покланят, те хващат ръката на висшестоящия и допират чело до външната страна на дланта, а може и да е съпроводено с целуване на ръка. Подобно е положението и при среща с християнски духовник. На други места, каквито са срещите с монарси като английската кралица, папата и други, посетителят стои в поклон до като висшестоящият не седне или не му даде знак, че може да се изправи. При женските поклони се наблюдава и характерно приклякване, което идва от това, че до сравнително скоро в по-голямата част на света жената беше считана за по-нисше стояща от мъжа. В някои общества това продължава да е така и там жените нямат почти никакви права.

Всичко това са нюанси, но ако изходим от базата, че те са дълбоко закодирани по исторически предпоставки в нашето съзнание, то ние трябва да се съобразим с тях и когато приготвяме поклона си за конкретна песен трябва да се опрем на тях. Не трябва да забравяме и още нещо - в повечето поклони, особено тези, които са създадени от общества с йерархична семейна и обществена структура, по време на поклон кланящият се няма право да гледа в очите приемащият жеста на уважение, наречен поклон.

Що е поклон от гледна точка на сценичните изкуства? Поклонът е израз на благодарност и уважение към публиката, който се характеризира с жест на тялото, което се накланя към публиката от кръста и свеждане на поглед, често придружаван при жените и с приклякване. Следва да се отбележи, че вариациите са безкрайно много. За нас е важно да се знае, че поклона е част от изпълнението ни. 

Да започнем от това - кой не се кланя? Разбира се, че гореспоменатите висше стоящи йерархически фигури - кралски семейства  ( само пред поданиците, а вътре в семейството също има йерархия ), висши духовни лица от различните религии и вероизповедания, но и военните, хулиганите, спортните победители и вероятно други персонажи също. Тогава следва въпроса: Ако пеем песен за Втората световна война и темата е победата над Хитлеро-фашизма, то какъв ще е поклона ни? Естествено, че отдаване на чест в армейски смисъл. Но ако пеем песен по същата тема, на за загиналите другари? Тогава вероятно ще е свързан с сваляне на военната шапка и свеждане на глава или заставане на коляно като символ на едноминутното отдаване на почит на загиналите. Всичко това се отнася за певец облечен като военен. Ако не е, то тогава поклонът ще е съвсем различен, но в първият вариант той трябва да отразява вероятно гордостта от победата, а във вторият мъката от загубата на скъпи нам хора.



 

 





Правя уговорката, че всичко това има своите нюанси и се съобразява с всеки конкретен текст, за да се получи по-внушителен и успешен поклон.

Как се дели поклонът? На какви видове? Поклоните могат да бъдат разделени на индивидуални и групови, дълбоки и плитки, продължителни и кратки, поставени ( хореографски ) или свободни по движение и други.

С поклоните ние освен, че изказваме благодарността си и уважението си към публиката ние и я манипулираме, управляваме я. Вероятно много от вас веднага ще се сетят за последният път, когато са били на театрална постановка или танцов концерт. В края следва една дълга постановка в постановката наречена ПОКЛОН. Ако е театрален спектакъл то първо се покланя масовката, после второстепенните герои, а накрая главният герой. След него 
всички заедно. Тъй като през цялото време звучи ритмична музика, това е мода от последните десет и повече години, то зрителите ръкопляскат в такт и често пъти са на крака. А дали им харесва постановката толкова, че при контролирана от тях ответна реакция - аплодисменти - биха реагирали така не е никак сигурно. Тук говорим именно за управление, манипулиране на публиката посредством поклона. След като са минали първи път героите да се поклонят следва втори кръг от поклони. Той може да е с различна продължителност, но непременно музиката продължава и всички ръкопляскат в такт. Така на края на представлението публиката си отива у дома с впечатлението, че и е харесало поне една, а често пъти и повече степени в повече от колкото действителност се е случило. 

Какво е положението при танцовите спектакли - подобно, просто там ако нямаме ясно изразени роли, както това е предимно в балета, то първо излизат жените, после мъжете, после всички заедно и т.н. Но това е свое го рода танц, красив завършек на спектакъла. 

Колко да продължи все пак поклона при певците-артисти? Това е въпрос, който трудно може да се определи с точност ако говорим за измерване на времето на поклона. В примерите ще видите практиката да се повтори част от песента, в повечето случаи припева, без думи и на него да се покланя изпълнителят. Това определя продължителността на поклона с точност. Но ако нямаме музикален фон за поклона, то тогава колко да продължи? Съвета ми е да се слуша реакцията на публиката. Малко преди да стихнат аплодисментите да приключим с поклона и да излезем от сцената. В никакъв случай не можем да приемем за добър поклон, който се изпълнява в рамките на секунда и след това наблюдаваме бързо излизане от сцената. Често пъти това се извършва върху финалните звуци на песента. А публиката е силно изненадана, че не са и оставили възможност да ръкопляска. Че тя нали за това е дошла!? Да се изяви в концерта като изкаже отношението си с ръкопляскане! 

   


С умението да се покланяме ние можем да удължим ръкоплясканията не само ако имаме музика, но и ако изпълняваме правилно и с умение поклоните си. Публиката е научена от векове, че когато артиста се кланя, то тя трябва да ръкопляска. Обърнете внимание, че аплодисменти получава ВСЕКИ който излезе на сцената. Уважаеми певци, бъдете внимателни към работата си, публиката си и отношенията помежду ви! Използвайте това, което имате като даденост - вашето време на сцената, възможността да управлявате реакциите на публиката, като се подготвите предварително с подходящ мизансцен, слово или друго и не на последно място - готовата да ръкопляска публика!




Ако всичко това, което написах не ви е убедило, че поклонът може да промени в някаква степен отношението на публиката към вас. Ако горното не ви е пояснило силата и ролята на поклона за артиста, то аз ще направя последен опит да ви убедя.

Поклонът е част от песента. Не бива да се кланяте дълбоко и коленопреклонно ако пеете песен за кралски особи от тяхно име. Но ако пеете мускетарска песен вероятно ще извадите шпагата или пък ще направите дълбок реверанс и ще свалите шапката си. 


 
В заключение ще кажа, че поклонът е изкуство, което всеки, който излиза на сцена трябва да владее. Трябва да се научи да слуша публиката и да реагира на аплодисментите и с уважение и самоуважение. В приложените примери ще видите всичко това, което съм описал по-горе и се надявам да го разберете, приемете и усвоите! Това ще доведе до многократни декларации от страна на публиката, че иска да чуе отново и отново ваше изпълнение. Това е познато под кратичката чуждица БИС! Но всичко това зависи не само от поклона, а и от пеенето ви, костюма, подбора на репертоар, сценично поведение, умението да разговаряте с публиката и да се представяте и много други. 

Още интересни видео материали, информация за уроци и майсторски класове можете да намерите в страницата ми www.martinkarnolsky.com .
УСПЕХ!

четвъртък, 1 юни 2017 г.

Щастие ти!

Честит празник малки и големи деца! Незабравяйте, че само от вас зависи дали ще прогоните детството от сърцата си!


Щастие ти!


Втора песен на разказвача


Малък рус вулкан от въпроси.


Хиляди децибели и километри във час.


Колко радости още ще носиш,


колко грижи – и на теб, и на нас!?


 



Син балон, плаж, слънце в косите.


Детско безгрижие. Смях и сълзи.


Мама и татко – вяра в очите.


Четири педи високо – ЩАСТИЕ, ТИ!

понеделник, 22 май 2017 г.

Към дома!



Към дома!

- Помниш ли, че се целувахме?
- Помня. . . - отговорът дойде небрежно и неангажирано.
- А помниш ли, че се целувахме много и страстно? Дълго. . . Мълчахме и се целувахме. Мълчахме. Целувахме се животински-страстно, необуздано, невъзмутимо дори. . .
- Помня. - този път имаше  и малко раздразнение.
- А помниш ли. . .
- Ох, всичко помня! Чакай малко! - грубо прекъсна въпроса и остави тежко виновно мълчание да виси в стаята. Като онази тишина, която можело да се реже с нож. Само телевизора присветваше и си позволяваше да нарушава мълчанието. - Помня! Но сега нямам време за това. Не виждаш ли какво правя?
- Виждам. - виновно сякаш отговори. . .
След десет минути в липса на всякакъв контакт между тях:
- Нищо не помниш! - тъжно прозвуча гласът и някак си като констатация.
- Какво те прихваща? Къде те удари сачмата? Точно тази вечер ли? Когато дават толкова интересен филм, когато децата ги няма и когато може да си починем. . . - толкова много скука и безразличие имаше в думите изречени. . .
- Помня, да! Да си починем! Да си починем един от друг, нали? . . . Аз излизам. Не ме чакайте за вечеря. Не ме чакайте! . . .  Аз ще съм тук, но вие не ме чакайте! А и както преди - няма да ме забелязваш. . .
- Ти нещо драми ли започваш да ми правиш? И защо се облече?
- Излизам! - категоричен бе отговорът.
- Ок! Кога ще се прибереш?
- Скоро! Всъщност, винаги ще съм си у дома, но ти дали ще ме виждаш?
И тогава той си сложи шапката и закопча шлифера. Тръгна към вратата някак с леко съмнение. Очакваше може би тя да го спре. . .
- Нали излизаш? На къде!? Това не е външната врата.
- От тук е по-пряко. . . към дома!
Отвори вратата на балкона и прекрачи уверено парапета. След това изчезна в тъмното на единадесетият етаж. След секунда се чу истеричен писък. Писъкът на автоммобилни спирачки. . .