Представена публикация

СИНГАПУР - едната половина никога не се вижда!

Скъпи приятели, мина доста време от както съм в Сингапур. . . И аз като съветският журналисти и писател Владимир Цветов, който написа ...

понеделник, 21 ноември 2016 г.

Детската Евровизия в Малта – 2016г.

Детската Евровизия в Малта – 2016 г.
Като губим не знаем какво печелим – като печелим не знаем какво губим!


Скочихме да обясняваме, колко добре се е справила Лидия Ганева на детската Евровизия. Интересно! А не трябва ли да си направим изводите в малко по-категоричен и самокритичен план?
Скъпи приятели, колеги и родители на бъдещи малки и не дотам малки кандидати за слава в областта на вокалното изкуство, провокиран от видяното и прочетеното в Интернет по повод конкурса за нова детска песен, който се проведе в Малта, пиша всичко това. Пиша го, за да се опитам да насоча вниманието Ви към нещо изключително важно, което всички се опитват да стоварят на плещите на всеки един малък участник в детската надпревара за най-добра песен.
Да си спомним как по БГ радио обявяват следващото музикално желание или просто следващата песен:”Следва песента Х на изпълнителят У.”. Това се пренася във всеки жанр, свързан с пеене с изключение на оперното изкуство и оперетата, където обявяването на авторите е ПРЕДИ ВСИЧКО! Песента е на АВТОРИТЕ!!! Запомнете това! Не е на изпълнителите!
Какво искам да ви кажа!? Обърнете внимание как прехвърлихме отговорността на едно десет годишно момиче да спечели или не един конкурс ЗА ПЕСЕН! Именно! Лидия Ганева е просто изпълнителят, човекът, който трябва да представи песента, пък било то и написана специално за нея. Та нали утре всеки може да изпее тази песен, ако авторите му позволят и дори и без тяхно позволение?
Този конкурс, скъпи приятели, колеги и родители, е ЗА ПЕСЕН! Да погледнем сега на конкурса от тази гледна точка. Големият губещ ако има такъв е не Лидия Ганева, а Графа. С цялото ми уважение и дългогодишно познанство и приятелство с Графа ще кажа, че той е губещият! И то не защото Лидия Ганева се е провалила, а защото едни хора, които май не са си на мястото, с или без позволението, гласно или не гласно, на Влади Ампов – Графа и неговия екип в Монте мюзик, НЕ направиха нищо! Говоря за „отговорните фактори” в БНТ.
Да погледнем фактите.
1.   Изправиха десетгодишната Лидия САМА на сцената! Зад гърба и постна видео проекция. А можеше да има поне препратки към официалното видео и нещо, което да напълни тази сцена. Светлината също можеше да бъде използвана по-адекватно. За справка – началото на Албания – малко момиче облечено в бяла рокля осветено по начин, че да „пълни” сцената.
2. Кой трябваше да направи постановката на песента на Лидия Ганева? Кой трябваше да я научи какво трябва да прави на сцената? Само вокалният педагог ли е отговорен?
3.     Никой до момента на репетициите не е обяснил на малката Лидия, къде и как се гледа на сцена пълна с камери. Трябваше да се похвалим, че Поли Генова и е разяснила тези неща. Късно. Много късно!!! Това се прави в репетиционната зала от специалистите от БНТ или бъркам?
4.    По правилата на играта участват деца от 9 до 14 години. Независимо от това, че спечели най-малката участничка трябва да отбележим, че имаше ЖЕНИ на сцената. Жени по външен вид с и без грим, начин на пеене, поведение според езика на тялото и според песните си. Е как да ги „сборим” в равностойна схватка тогава?
5.     Графа позволи на себе си да се подложи на оценка в композиторската си работа с ясното съзнание, че не е ясно кой и как го оценява, но е ясно, че няма да е обективно! Да вземем за пример членовете на българското „професионално” жури. Който се интересува може да погледне в страницата на БНТ или на Детската Евровизия кои са участниците в журито и с какво точно са защитили позицията си да оценяват в такова сериозно конкурсно мероприятие!
6.    Да погледнем на журирането – като изключим геополитическите нагласи трябва да отбележим нелепостта на „експерта” в залата, който даде 1 точка на безспорно най-добрата песен, при това не по мое мнение, а на много от останалите професионални журита - тази на Грузия! Да отбележим, че традиционно Русия НЕ НИ ДАДЕ точки. Да отбележим, че е невъзможно да се харесаме на всички, но песента трябва да бъде оценявана с малки отклонения. За пример да вземем журирането като цяло. Оценките варират в постоянни малки граници за всеки изпълнител с изключение на нелепиците и не професионализма в журитата. Нашата песен се движеше уверено на 5-6 място.

7.  Що за експерти са тези две недоразумения с гнезда по главите, които играха спортна гимнастика и рецитираха неритмично нещо? И как ТЕ ще оценяват работата на композитори от цял свят и КОЙ ги обяви за „експерти”? Като любители на популярната музика – може! У дома на дивана пред телевизора - може! С смс-си - може!

Хора, до кога ще изпращаме себе си и другите около нас на артистично заколение?
Защо не си свършим работата както трябва?
Докога екскурзианти ще определят нашите съдби?
Докога някой, който дори не е слушал детска музика, ще се занимава с конкурс за детска песен?
Докога спортисти, журналисти или просто активисти, ще определят кой и как и защо ще прави нещо, а не се вземат можещи и знаещи хора да направят една наистина впечатляваща песен и шоу, които да се запомнят?

Браво Лидия! БРАВО! Ти си герой! Ти се справи повече от блестящо независимо от притеснението и грешките! Независимо от всички, които ти пречеха съзнателно или не! Човек като губи и печели не знае какво се променя в негова полза или вреда в пространството и времето, но мисля, че ти, Лидия, САМО СПЕЧЕЛИ!

Вие, другите, тези, които трябваше да направят участието на Лидия блестящо – дано сте ме разбрали!


П.С. Не изключвам от виновните и себе си!

вторник, 6 септември 2016 г.

Така трябва да бъде и така си стават нещата – лесно, бързо и . . . безплатно!

Така трябва да бъде и така си стават нещата – лесно, бързо и . . . безплатно!

( За половината от нещата, които не се виждат )


Получихме писмо. Уведомяват ни, че трябва да си сменим личните карти, поради наближаване на крайния срок на валидност на документите. В писмото има два адреса за лично предаване на документите и вариант да се пуснат по пощата в нормален плик. Също така в писмото пише, че това трябва да се случи до 6–ти септември и, че до края на септември ще получим новите лични карти. За това, че са готови ще бъдем уведомени. Както и че това писмо е със силата на документ за самоличност до като не бъдат готови новите карти. Услугата е БЕЗПЛАТНА!

До тук добре! Кажете ми, моля, бихте ли си пуснали личните документи по пощата в обикновен плик? Ние НЕ! И тръгваме към първия адрес. Там не успяхме да намерим къде да предадем личните си карти и поради тази причина отложихме за следващия работен ден – вчера 5-ти септември. Вероятно бихме могли да свършим още на първото място тази иначе не до там сложна процедура, но сме попаднали на не до там добре информиран служител в тази институция.

Речено – сторено! Отиваме направо в министерството, което се оказа вторият адрес. Влизаме в полупразно фоайе. Усмихнат служител на охраната ни посреща. Седи зад бюро на 6-7 метра от входната врата. Към него водят шпалири от ленти така, че да може хората да съблюдават реда в сградата. Хора – НЯМА! Ние сме. Един, двама по някакви гишета наоколо и това е.

     -   Добър ден! Мога ли да ви помогна с нещо? – учтиво, както казах и с усмивка ни пита чичкото. Всъщност тук всеки малко по-възрастен служител или мъж получава обръщението „чичо”. А човекът бе на възраст около 50-52 г. Поне според мен. Какъв чичо ми е той? Та аз скоро ще празнувам петдесет лазарника. . . Или пък и аз съм чичко, а?

    - Добър ден! – на свой ред ние усмихнати му отвръщаме. – Дошли сме за лични карти.
     - О! Не е това мястото! Трябва да отидете. . .
  - Не, не! Това е! Ето го писмото и адреса. – показваме му ние папирата с информация.
     О! Тук е мястото! Ето там до входната врата има една голяма бяла кутия. Идете и ги пуснете в нея.

Кутията прилича на урна за избори, но не е прозрачна, а от плътен бял материал. На нея са залепени указания, че личните карти, подлежащи на връщане, трябва да се пуснат в процепа отгоре. Вие бихте ли си пуснали личните карти в такова. . .нещо? Без да получите документ, че сте го направили? Хм! Ние НЕ! И се връщаме отново при „чичкото”.

   - Извинете, но . . това е просто една кутия. А някакъв документ няма ли да получим?
   - О! Не се безпокойте! Хиляди хора ги пускат там! Няма страшно! Ще си получите новите карти – тъ дъ дъ даааам! – по пощата скоро!
     -   Моля?
     -     Да, да! Не се безпокойте! – продължава да се усмихва „чичкото”.

Плахо, като в комедиен филм, ние изпълнени с неувереност, пускаме картите. Даже имаше ритуал – първо тази на дъщерята. После моята и … на края на жената.

А „чичкото” ни гледа и щастливо ни маха с ръка. „Довиждане! Не се притеснявайте! Това е Сингапур!”

Да! Това е Сингапур! Явно картите са ни били готови още преди ние да предадем нашите и са тръгнали към нас. Явно НИКОЙ не се е съмнявал, че ще си ги върнем в срок. И ето, за днешния празник на „Съединението на България” – 6-септември, ние имаме нови лични карти. Един час след като пуснахме старите в онази странна кутия, получихме съобщение, че новите ни карти са в офиса на жена ми. Трябва да ги потърсим от мениджърите. Не, не трябва да ги търсим – те ни ги донесоха лично!

Ако си мислите, че това да смениш личен документ с такава важност е сложно и трудно – лъжете се! Това е Сингапур! Тук нещата стават по друг начин. Стават както трябва - лесно, бързо и безплатно!

Така трябва да бъде и така си стават нещата – лесно, бързо и . . . безплатно!

Така трябва да бъде и така си стават нещата – лесно, бързо и . . . безплатно!

( За половините от нещата, които не се виждат )


Получихме писмо. Уведомяват ни, че трябва да си сменим личните карти, поради наближаване на крайният срок на валидност на документите. В писмото има два адреса за лично предаване на документите и вариант да се пуснат по пощата в нормален плик. Също така в писмото пише, че това трябва да се случи до 6–ти септември и, че до края на септември ще получим новите лични карти. За това, че са готови ще бъдем уведомени. Както и че това писмо е със силата на документ за самоличност до като не бъдат готови новите карти. Услугата е БЕЗПЛАТНА!

До тук добре! Кажете ми, моля, бихте ли си пуснали личните документи по пощата в обикновен плик? Ние НЕ! И тръгваме към първия адрес. Там не успяхме да намерим къде да предадем личните си карти и поради тази причина отложихме за следващия работен ден – вчера 5-ти септември. Вероятно бихме могли да свършим още на първото място тази иначе не до там сложна процедура, но сме попаднали на не до там добре информиран служител в тази институция.

Речено – сторено! Отиваме направо в министерството, което се оказа вторият адрес. Влизаме в полупразно фоайе. Усмихнат служител на охраната ни посреща. Седи зад бюро на 6-7 метра от входната врата. Към него водят шпалири от ленти така, че да може хората да съблюдават реда в сградата. Хора – НЯМА! Ние сме. Един, двама по някакви гишета наоколо и това е.

     -   Добър ден! Мога ли да ви помогна с нещо? – учтива, както казах и с усмивка ни пита чичкото. Всъщност тук всеки малко по-възрастен служител или мъж получава обръщението „чичо”. А човекът бе на възраст около 50-52 г. Поне според мен. Какъв чичо ми е той? Та аз скоро ще празнувам петдесет лазарника. . .
    - Добър ден! – на свой ред ние усмихнати му отвръщаме. – Дошли сме за лични карти.
     - О! Не е това мястото! Трябва да отидете. . .
  - Не, не! Това е! Ето го писмото и адреса. – показваме му ние папирата с информация.
     О! Тук е мястото! Ето там до входната врата има една голяма бяла кутия. Идете и ги пуснете в нея.

Кутията прилича на урна за избори, но не е прозрачна, а от плътен бял материал. На нея са залепени указания, че личните карти, подлежащи на връщане, трябва да се пуснат в процепа отгоре. Вие бихте ли си пуснали личните карти в такова. . .нещо? Без да получите документ, че сте го направили? Хм! Ние НЕ! И се връщаме отново при „чичкото”.

  - Извинете, но . . това е просто една кутия. А някакъв документ няма ли да получим?
   - О! Не се безпокойте! Хиляди хора ги пускат там! Няма страшно! Ще си получите новите карти – тъ дъ дъ даааам! – по пощата скоро!
   -     Моля?
   -     Да, да! Не се безпокойте! – продължава да се усмихва „чичкото”.

Плахо, като в комедиен филм, ние изпълнени с неувереност, пускаме картите. Даже имаше ритуал – първо тази на дъщерята. После моята и … на края на жената.

А „чичкото” ни гледа и щастливо ни маха с ръка. „Довиждане! Не се притеснявайте! Това е Сингапур!”

Да! Това е Сингапур! Явно картите са ни били готови още преди ние да предадем нашите и са тръгнали към нас. Явно НИКОЙ не се е съмнявал, че ще си ги върнем в срок. И ето, за днешния празник на „Съединението на България” – 6-септември, ние имаме нови лични карти. Един час след като пуснахме старите в онази странна кутия, получихме съобщение, че новите ни карти са в офиса на жена ми. Трябва да ги потърсим от мениджърите. Не, не трябва да ги търсим – те ни ги донесоха лично!


Ако си мислите, че това да смениш личен документ с такава важност е сложно и трудно – лъжете се! Това е Сингапур! Тук нещата стават по друг начин. Стават както трябва - лесно, бързо и понякога безплатно!

събота, 3 септември 2016 г.

СИНГАПУР - едната половина никога не се вижда!

Скъпи приятели,

мина доста време от както съм в Сингапур. . . И аз като съветският журналисти и писател Владимир Цветов, който написа книгата "Петнадесетият камък то градината на Рьоанджи" ( Книга посветена на Япония и започваща с пояснението, че ако си три дни в Япония пишеш  книга. Ако си месец - статия. Ако си повече време - не знаеш какво да напишеш. ), се чудя все повече и повече за какво и как да напиша. Сингапур е колкото уж понятен, толкова е потаен, скрит, неразбираем за нас идващите от другите континенти.

Имах възможността  в последните осемнадесет месеца да разговарям с много хора. По всякакви въпроси и теми. Едно е ясно - усмихнати и вежливи хора. Но в същият момент по азиатски прагматични, целеустремени и. . . студени. . . но не съвсем.


Тук прагматизма е на всяка крачка и във всичко. Често пъти при покана за гости на повече хора домакините поднасят готова храна в пластмасови съдове и с пластмасови прибори. Пет минути след края на партито по  нищо не личи, че е имало празник! Тук в кафенетата стоят и си приказват предимно хора дошли от другите континенти. Азиатеца няма време за това да си говори с някой. . . На уроците на балет, на които водя дъщеря си, всеки път някой от другите родители храни някое от другите  си деца и то с храна в по-течна консистенция - супа или готвено ястие. И това в залата по време на урока и при това пред още 10-15 деца на възраст от 3 до 6 години. Но никой не го забелязва! Времето трябва да се използва рационално!

Концерт на открито - за около час време се строи сцена, поставя се звук и всичко е готово. След като свърши концерта само за 30-40 минути няма и помен от концерта. Чисто, подредено и . . . все едно нищо не е било. Така е и с "партитата". Идват и както седи и се смее срещу теб просто става и . . тръгва. Казва учтиво "Довиждане!" и благодари. И това е. Тук родителите се сърдят, когато задържиш детето им по-дълго на урок, защото ги чака следващ урок или среща и им се обърква плана. Нищо, че това им е в плюс и е безплатно, например! Дори може да се оплачат на началството ти, че не се справяш добре!



Тук точността не е на почит безкрайно много, но пък я изискваш от другите. Но пък точността на градският транспорт е нещо, на което можете да разчитате! Четох, че в следващите дни в Бургас тръгват за първи път у нас автобуси с електронно таксуване. Тук е така, но тук има електронно правителство седмо ниво. В България няма и първо. ..  Но  за автобусите - качваш се  от предната врата и . . . усмихнат шофьор те поздравява! Автобусите не спират на спирка ако нямат подаден сигнал от чакащите или возещите се. Не можеш да броиш спирки просто така. 

Тук няма да видиш млади  хора хванати за ръка и целуващи се. Не че ги няма, но са доста рядко явление. Разпитвах - оказва де,  че не можеш да отидеш при някое момиче и да му кажеш, че го харесваш и го каниш на кафе. Трябва да се познавате от преди. Иначе е проява на лош вкус и веднагическо изграждане на защитна стена! На въпроса:"А как се жените? Как се избирате?" ми бе отговорено - ми трябва да се познавате. Да сте от една фирма, в един курс или просто да сте комшии, които се познават. Тогава може да се пристъпи към следваща стъпка. И дори чух цитат на Лий Куан Ю - бащата на Сингапур, който е казал:"На Запад хората се женят за жената, която обичат. Ние трябва да обичаме жената, за която се женим!". 

Консервативни, иновативни, прагматични, забързани и усмихнати хора. Исках да напиша още много неща за Сингапур и хората най-вече, но нещо ми бягат мислите. Нали ви казах, половината остава скрито винаги! 


Черно/бели мисли





четвъртък, 14 април 2016 г.

Най-южната точка на континентална Азия


    Това е въженият мост на остров Сентоса, който води до най-южната точка на континентална Азия. Днес това е туристическо място изпълнено с всякакви видове атракции - от инерционни влакчета и водни пързалки до холивудски атракции, аквариум, водни спортове и луксозни хотели. От двете кули в дъното на снимката се открива морски пейзаж изпълнен с кораби на рейд натоварени с контейнери, контейнери, контейнери. . . Чакащи да влязат в едно от най-големите разпределителни пристанища в Азия. А от там контейнерите да поемат своя път към незнайни близки и далечни посоки. 



четвъртък, 14 януари 2016 г.

Честит рожден ден, мамо!

Честит рожден ден, мамо!

Аз ще си спомням, мамо,
За твоя ден рожден
И за това как твойто рамо
Било е винаги до мен.

За тихите сълзи, усмивката в очите,
За укора и радостния смях. . .
За хиляди проблеми от които
Криеше ме – малък бях.

Аз ще си спомням, мамо,
Не само колко си добра.
Аз ще си спомням, мамо,
И тези, другите неща.

Как само с поглед казваше „Обичам!”. . .
Как галешеме само отдалече,
Но винаги на теб съм можел да разчитам
Уви, сега те няма вече.

Аз още помня, мамо,
Как грееше лицето ти,
Когато те поглеждах аз през рамо –
Нали това съм аз – детето ти!

Наздраве за рождения ти ден!
Наздраве и за миналите дни!
Любими  днес – жена и дъщеря – стоят до мен.
А ти лети сега високо, мамо! Лети, лети. . .


понеделник, 21 декември 2015 г.

На Вася Попова


***

( На Вася Попова )

Заключил мислите си зад затворени очи

Опипом търсиш пътя.

Над  теб прелитат хиляди мечти,

А някой тъй далече хвърлил ти е пъпа. . .


понеделник, 23 ноември 2015 г.

Сингапур във снимки

Скъпи приятели, 
благодарение на Емил Янев и Кин Стоянов ви показвам част от снимките, които съм направил в Сингапур. Те ги компилираха в тази фотоимпресия и сега вие ще можете да ги видите. Надявам се, че ще ви допаднат и ще ви дадат мъничка представа за красотата на градът-държава Сингапур.




четвъртък, 27 август 2015 г.

„Златният Орфей“ – защо да НЕ бъде организиран отново

„Златният Орфей“

– защо да НЕ бъде организиран отново

Уважаеми музиканти, певци, композитори, текстописци, аранжори и многоуважаема публико,

Вече няколко дни чета как и защо ТРЯБВА да се възроди, организира на нова сметка, пресъздаде духът и т.н. красиви слова за „Златният Орфей“. Тук таме в писанията и мненията, които чета се прокрадва и мисълта, че МОЖЕ и да не се организира, като някои от споделящите тази мисъл дават своите аргументи. Но ако сравним тези мнения с противните – ЗАЩО ТРЯБВА да се организира „Орфеят“, те са капка в морето. Аз ще пропусна частта „ЗА“, тъй като едва ли ще успея да допринеса с нещо към калейдоскопа от мнения, които поддържат идеята за възраждане на „Орфеят“ при това в юбилейна година. Бих искал да обърна внимание на частта „ПРОТИВ“ организирането на този емблематичен, в близкото минало, фестивал.
Да започнем с емоционалното. Всеки от нас си е мечтал за нещо. Всеки е очаквал нещо с нетърпение. Всеки е преживявал предварително очакваната ситуация в главата си. При това нееднократно. А когато дойде заветния миг на сбъдване на желаната и очаквана случка. . . всичко е различно. В един случай много по-хубаво и приказно, в друг много по-бледо и незабележимо от мечтите ни, но е различно. Винаги е различно от мечтата ни. Защото няма два еднакви момента в нашия живот. Дори и да става дума за повторение на събитие и да се опитаме да повторим обстоятелствата до последната малка подробност, то нищо не може да гарантира повторението му с емоцията, настроението и усещането такова, каквото е било предния път. Ето защо от емоционална гледна точка след шестнадесет години пропуск за организиране на „Златният Орфей“ очакванията да се случи отново „всенародният за всички шоумени“ празник са застрашени от риска да бъдат излъгани. Като тук не казвам, че непременно ще бъде по-добре или по-зле от „едно време“. Но пък ако трябва да сме честни най-вероятно ще е по-зле.
Взимам повод от последното изречение на първият аргумент, за да ви представя и вторият си такъв. Организатор на събития, концерти, фестивали, сватби и погребения, рождени дни, олимпийски игри – това е професия, която хората изучават. Ако не си я практикувал в последните шестнадесет години риска да си пропуснал естествените етапи на развитие в собствения си организационен опит, знания и умения е много голям. Изпълнителния директор на „Слънчев бряг“ АД Златко Димитров обяви, че дружеството е готово да се срещне и с други организатори на музикални събития от фестивален и концертен характер, но би искал да провери „организационният им капацитет“. Зад тези думи прозират две неща – финансови и организационни възможности. Първото се доказва лесно – разпечатка или справка от банковата сметка доказва възможностите във финансов план. Същата работа вършат и договорите с рекламодатели, спонсори и други подобни. Виж второто е малко по-трудно доказуемо ако в последните шестнадесет години не си направил нито едно събитие от вида на декларираното такова за бъдеща организация. Няма да се спирам на негативите, които такова отношение към организатори с бъдещи планове за създаване на събития на територията на „Слънчев бряг“ АД трябва ще понесат и не искам да виня изцяло хората, пожелали да организират юбилейното издание на „Орфея“, в препятстване на колегите си в бъдеще.
Трети аргумент – имаме ли нужда от такова събитие? Отговорът е категорично НЕ! Да погледнем към живият бизнес в България – чалгата или попфолкът, както някои го наричат – ако такава форма беше печеливша, то до сега Пайнер да са си създали свой независим от никой и нищо фестивал! Погледнете около вас какво става, колеги музиканти и певци. Пълно е с конкурси. Явяват се СТОТИН участници желаещи слава и победа. Конкурсите се превърнаха в „културен туризъм“ – плащаш едни пари, за да участваш в един конкурс и да получиш една диплома за участие. Ако случайно извоюваш и награда – получаваш втора диплома, този път за класиране. В някои случаи и статуетка. Всъщност това, което се опитвам да ви кажа е, че тази форма на музикален конкурс, се обезцени. И отново за това сме си виновни ние – тези, които ги организираме. Никой не се вълнува от такива конкурси вече. Не само у нас, но и в чужбина. Публиката е само и единствено от родители, приятели и учители на младите дарования, които се борят за слава. След третия час в залата не остава никой! Да, „Златният Орфей“ е друга категория. Вярно е! Но по същността си е същото – изпяваш песен и някой я оценява. А после? После. . .нищо!
Да разгледаме два от големите конкурси в Европа. Предлагам ви „Славянский базар“ и „Новая волна“. Тази и предните години нивото на последните два драстично се променя. Качеството на изпълнителите пада. Ако не вярвате можете да проверите думите ми в youtube.com. Това е знак, че организаторите все по-трудно и трудно намират участници за тези конкурси на такова високо ниво, че концертите да са безспорни от гледна тока на качеството на изпълнителите. Тоест, и при тези огромни машини, които се поддържат от правителствата на държавите в които се провеждат има сериозна криза. И кризата не е финансова, а творческа. Да творческа на организационно ново! Няма нищо ново – повтаря се едно и също година след година, а хората вече имат достъп да интересни събития по света чрез интернет и старите неща не ги вълнуват толкова. Как очаквате телевизиите да снимат малките фестивалчета и конкурси, които се нароиха в последните години у нас? Кому те са интересни? Само финансови интереси ( плащане за заснемане и излъчване ) могат да накарат БНТ да си свърши работата дори тогава, когато събитието е интересно! За другите телевизии и финансовия ангажимент не може да се яви аргумент за заснемане. Това се доказва от практиката.
И още нещо. Отдавна тези фестивали не са „трамплин“ за песни и изпълнители в тяхната кариера. Ако преди време е било така, то сега вече нещата са доста променени.
Следващият аргумент бе засегнат в някои от коментарите – правата на „Орфея“ не са на семейство Генови. А от тук следва, че те нямат и основание да си слагат титли пред имената като директор, продуцент или друго подобно. Защо така мисля? Защото съм чел закона за авторско право. И защото там пише, че правата на произведение или продукт, който е създаден по нареждане/възлагане от работодателя принадлежат на работодателят. Дори в онова далечно време покойният Г. Генов да е предизвикал такова възлагане на него от по-висшестоящите, то това не променя закона и следствието от него. Така че правата са на българската държава в лицето на БНТ и НДК ако не ме лъже паметта за това кой е регистрирал правата. Съвсем отделен въпрос е – защо НДК имат собственост върху правата на „Златният Орфей“ и как се свързва с провеждането му в миналото тази много важна за българската култура институция.
Пети аргумент – в днешно време едно толкова скъпо мероприятие трябва да се защити с бизнес план. Ако са верни сумите, които организаторите искат за създаването на юбилейното издание, то 300 000 лв. плюс поне още 120 000 лв. за изхранване и нощувки, които „Слънчев бряг“ АД е осигурило. (Не знам по какви цени точно смятат своите разходи от „Слънчев бряг“ АД, но аз съм ги осреднил  - 60 лв. на ден за храна и спане на 2000 човека. Това е информация, която те са предоставили в медиите за бройката хора. Цената е примерна и не твърдя, че е вярна, но твърдя, че е вероятна.) Прибавяме наем за така рекламираната палатка за осемстотин седящи места и къщички ( разбирай малки палатки ), за артистите около мястото на събитието, и тогава равносметката излиза боже би към 500 000 лв. в живи пари, бартери, услуги и други. Кажете ми, моля, това как се нарича? И какво точно ще направят в три дни с 500 000 лв. организаторите на юбилейното издание на фестивала? Трябва бизнес план – тези пари трябва да донесат други пари и така година след година, до като един такъв фестивал не се превърне в индустрия. За такова събитие трябва да се работи ЦЕЛОГОДИШНО! В открито писмо до колегите си известният български музикант Иван Кутиков споделя: „ Трябва да има ПР и маркетинг специалисти, ултра-модерен уебсайт и content manager, който да го поддържа със съдържание  на различни езици, специалист по международни отношения и т.н.. Инаме резултати няма да има. Трябва да се създаде организация от можещи и кадърни хора с международен авторитет и контакти, която да поеме ръководството на фестивала, а собствеността на логото, запазената марка , статуетката и сигналът да бъдат прехвърлени и централизирани към нея. Министерството на Културата, Министерството на Туризма, БНТ, БНР и другите национални институции трябва да са изцяло в помощ на фестивала и да влеят усилията и възможностите си за успеха му на международно ниво.“.
 Шести аргумент. Той следва неизменно предният аргумент. Според мен това е най-важният и спешен за решаване въпрос, който да спомогне да се възроди българската култура изобщо. А именно – липсата на държавна политика. И обърнете внимание, че не конкретизирам за областта на културата. Липсва държавна политика във всичко!
Собственика на правата над „Златния Орфей“ упорито мълчи от дълги години по въпроса за организиране на фестивала. Тоест, капитулирал е и няма сила, която да го накара да си мръдне пръста. Капитулирал е на всички фронтове – музика, танц, кино, изобразително изкуство, история, археология, спорт и още безкрайно много други въпроси важни за едно общество. Важни за една държава. Частната инициатива е прекрасно нещо. Слава Богу, че я има у нас. Но контрола над безхаберното, стихийното, пошлото, некрасивото и непрофесионално отношение към по-горе изброените точки трябва да е на държавата. Освен контрол тя трябва да дава и подкрепа. Най-малкото ДА НЕ ПРЕЧИ!
Да се върнем на българската музика и „Златният Орфей“. Кажете ми тези 25 песни, които се състезават за голямата награда, колко струват всяка една по отделно? Освен вложените усилия и време от автори и изпълнители, прибавяме разходите, които те са направили и делим бюджета на фестивала на 25. Оказва се, че средно 20 000 лв. ще струва една песен ако мероприятието се осъществи при така обявените финансови параметри. Не е ли малко . . . да го наречем  - необосновано? Ще ви кажа защо мисля така. Колко пъти тези песни са излъчени от партньорите на „Орфея“? Да речем, че всяка по 10 или 20 пъти. Медийните партньори – БНТ, Би Ти Ви Радио медия груп, БНР, БГ Радио и Дарик радио – едва лиса направили общо толкова излъчвания на всяка песен по отделно. Дори да се случи фестивалът пак няма да достигнат 20 излъчвания на песен. А след като мине фестивалът ще изпаднат от ротация на медийните партньори поне на 85 %, защото няма да отговарят на медийната политика, на формата на медията и други такива безброй причини. Ами ако имаше закон за защита на българското изкуство и култура, който да казва, че излъчваната българска музика по национални медии и интернет трябва да е минимум Х% от общата излъчвана музика?

Тогава нямаше да пиша това есе или каквото е там. Нямаше да загубя известно време от живота си за това да предизвикам нещо да се случи в главите на законоправещите и правоимащите с изказване на мнението си в писмена или устна форма. А щяхме да имаме качествени продукти на българската музика и изкуство, които са родени в благоприятна за развитие среда. Щяхме да имаме за идоли не западни формати, а щяхме да се надпреварваме сами да мислим като как са създаваме и продаваме зад граница това, което произвеждаме у нас в областта на изкуството и културата. Тогава нямаше да се чудим как с пенсионирани балерини на възродим кордебалета, пък бил той и идол в международен мащаб в близкото минало!